Как реагираха медиите и обществото?

Ако 2004-та беше най-активистката година за ЛГБТ движението в смисъла на consciousness raising, то тя беше и най-активната за медийното му отразяване, при което самите медии започнаха да осъзнават, че могат от това да трупат дивиденти и тираж, а не само от "несериозни" клюки. Всъщност, тук има няколко проблема. От една страна, в т.нар. "история" на ЛГБТ движението (което на практика съвсем отскоро е и ЛГБТ, а до-скоро едва и само гей-) стои проблемът за лидерството и общественото представяне на ЛГБТ, ерго и идентифициране на лидера с общността - и обратното. Очевидно медиите тук само отразяват, а не посочват тези лидери - но доколко самите ЛГБТ са били активни в този смисъл, с изключение на 1-2 души, докъм началото на 2004 г.? От друга страна, с "кризата" на "Джемини" и с вялия социален активизъм до 2003 г. можеше да се наблюдава недостатъчно представителство както в обществото и медиите, така и в самата общност. Така сякаш малко по малко започна да изчезва проблемът за "лошите репрезентации" в медиите, който почти не е бил масово разглеждан. Но така се появи и един вакуум между сериозно представителство (което доскоро беше монополно в лицето на Десислава Петрова-Солджър), твърде малко ангажирани активисти, и несъответстващ ресурс на самата ЛГБТ общност спрямо повишаващия се интерес на медиите към гей и лесбийските проблеми. Накратко, ако до края на 2003 г. активизмът на ЛГБТ движението беше предимно медиен активизъм, в един момент се оказа, че медиите станаха по-активни от самите активисти.
Не така обаче беше в 2004 г. Да започнем с това какво не се случи. Очевидно, дейностите през тази година бяха по-скоро частични и конкретни. Нямаше гей-парад или гей-фестивал, нито обществени кампании за промяна на законодателство, станали излишни след влизането в сила на Закона за защита от дискриминация. Не правният аспект беше важен през 2004 г., а комерсиализирането на гей-лесбийските идентичности, главно в и чрез медиите.
Организираната от "Джемини" конференция за промотиране именно на този закон получи голям и сериозен интерес все от влиятелни телевизии. Там и тогава за първи път, с гостуването на председателката на ILGA Елза Спиндлер, бе повдигнат въпросът за транссексуалността най-малкото с нейното показване - Т-то в абревиатурата ЛГБТ, традиционно, се появява най-късно в този тип движения. (По-късно през годината, травестизмът получи своето внимание.)
Не толкова подплатен изглеждаше активизмът, когато около втори февруари "Сблъсък" по btv зададоха въпроса "Предимство ли е да си гей в България" (Иван и Андрей в допълнение:"По-бърза ли е лявата лента?"), с което, от една страна, продължиха традицията на "грешно задаваните въпроси", а от друга - имплицираха, за кой ли път, мита за гей-мафията (бил той верен или не). И досега "Сблъсък" си остават перфектен пример за политическата недостатъчност на либералната доктрина спрямо ЛГБТ - защото още самият въпрос те поставя в позиция на само-отбрана, да не говорим за утвърждаване или политика на убеждението.
Някъде през април организационният колапс на "Джемини" мина без какъвто и да бил медиен интерес, а "замразяването" на организацията не се отрази на медийните изяви на лидерите й. Пословичното "кеворкиране" на не-толкова-големия евро-оптимист Кеворк Кеворкян не подмина тези лидери във "Всяка неделя", където тема бяха гей-лесбийските бракове и има ли почва за тях у нас. Ако през януари от "Джемини" твърдяха, че е много рано за такива законодателни реформи, то през май вече обсъждаха проблема. На бетонирания стил на Кеворкян, както е известно, не може да импонира никой.
От началото на месец май таблоидното предаване "Горещо" на Венета Райкова по NTV започна една (необявена като такава) акция по разкриване (coming out) на сексуалността на именити българи - само по себе си доказателство, че сексуалната идентичност може да продава, както го е и правила досега в жълтините. Но фактът, че нито един от гостите й (Евгени Минчев, Камен Воденичаров, Азис, Васил Найденов) не си "призна", пък сам по себе си говори, че никой не иска да се продава чрез сексуалността си. Значи, търсене има, предлагане няма? Неволно, Венета Райкова повдигна важния въпрос, защо публичните фигури не желаят да политизират сексуалността си, който си стои актуален. Първото масово българско участие на Европейските игри за ЛГБТ в Мюнхен преди лятното затишие донесе новини не само по себе, а със спечелени награди. Явно не последното беше важно, като имаме предвид някои стигматизиращи заглавия ("24 часа", "Труд"), а факта, че дори и един спортен и общностен успех, базиран на индивидуално постижение, не може да мине без хомофобия, вместо да се интерпретира през националната гордост и принадлежност. Не че има смисъл да се казва, но с категорията "хомофобия" и тази година Слави Трифонов беше в най-добри отношения, имайки предвид устойчивото усилие на екипа му да стигматизира (най-вече) мъжката хомосексуалност, което и се случи в скеч, посветен именно на тези спортни постижения. Очевидно, представите за сексуална инверсия и полова трансгресия в хомосексуалността не могат да бъдат оборени, дори и когато спортуваш. Чувство за хумор имаме, но то е крехко. Краят на лятното затишие бе радикално огласен от "случаят Азис". Този казус раздели не само моралисткото общество, но и самата ЛГБТ общност - не е ясно как се идентифицираш с, имитираш или харесваш някого по признак сексуална ориентация, щом този някой отказва да я обяви (пред Венета Райкова, например). Това беше добър повод за традиционалистите от "Сблъсък" да подменят вота на зрителите с хлъзгавия въпрос дали трябва билборда на Азис да бъде махнат, защото е неморален (разбира се, по отношение на друга българска икона - Левски), изравнявайки "неморален" с "хомосексуален", така поставяйки в абсурдна ситуация самия Азис, както и цялата аудитория да гласува за нещо, което никога не е казвано - че Азис е гей. (Апропо, в интернет-форума на "Сблъсък" се стигна дотам, един от организаторите на предаването да твърди, че вече не може да се говори за "хомофобия", а за "хетерофобия".) Буквално почти всички масмедии се ангажираха с проблема, като повечето новинарски тв-емисии го отразиха повече неутрално, за разлика от печатните медии, където може би по-коментарната им насоченост даде трибуна за повече хомо-скептицизъм. "Случаят Азис" всъщност не послужи толкова като социална трибуна на ЛГБТ, а като предстоящ дебат за национални, обществени, а така и политически ценности, внедрявани в градското пространство чрез разделението частно/публично. Малко по-късно тези ценности бяха подложени на изпитание с първия политически coming out в България.
И двете организирани през 2004 г. конференции попаднаха под медийното внимание: годишната конференцията на IGLYO в София, домакинствана от "Джемини", и конференцията "Новите социални движения и сексуалността" в СУ. Първата получи задоволителен интерес, имайки предвид, че международното ЛГБТ движение за пръв път се представя институционално в България. Втората за първи път въведе гей-лесбийските изследвания и куиър теорията в техния политически и академичен аспект. Това, че едно сериозно академично мероприятие може да бъде подобаващо отразено в сериозен стил ("Дума", "24 часа", "Хоризонт", БНТ "Вижте кой", Радио Нет) вече доказва, че професионалната журналистика бяга както от необоснованата хомофобия, така и от имитацията на про-европеизма.
Не така обаче стояха нещата за мачиста Козовски, въплъщение на американското "Морално Мнозинство" на родна почва. Сам по себе независимият депутат Козовски, който от варненска трибуна (в. "Черноморие" от 18.10) надигна и тази година, както през 2002, глас срещу хомосексуалната болест, не е фактор, а и самите медии не раздухаха тази изтъркана позиция; фактор е, че политическото ръководство на НДСВ като управляваща партия не зае ясна позиция, за разлика например от случая с Роко Бутилионе. Мълчанието по този фактор обаче беше веднъж завинаги разклатено с първия политически coming out на Ивелин Йорданов (огласен в сензационен стил от "168 часа", а после от "24 часа" и "Труд"), което измести неадекватното поведение на Козовски, за добро или лошо, все така по-вляво. (Преди това, през юни, "Шоуто на Слави" не пропусна да до-олеви декларираното сътрудничество между "Джемини" и БСМ - вина на медиите, и на Слави Трифонов в частност, е несериозното отношение към ЛГБТ активизма и неговите връзки с лявата (социалдемократическа) политика). Новината беше разпространена от световните интернет-агенции и влезе в новините на чуждите гей-лесбийски медии. Така "олевяването" на левите се затвърди, което бе адекватно пояснено от всички медии. Посредством пресаташето на Сергей Станишев, по медиите беше разпространено позитивното му послание, че в БСП членове не се приемат поради сексуалност, а поради лични качества. Румен Овчаров, Михаил Балабанов ("168 часа"), Йордан Памуков ("24 часа" от 11.11) и Иво Атанасов (bТV) също публично одобриха постъпката на Йорданов. Както подобава, преобладаваше реториката на "признанието" и "разкритието". Но като цяло за момента БСП си остава партия, която не смее да изкаже своята политика - а с това и декларираната си реформа.
Почти в един и същи момент с разкриването на Йорданов шоуто "Биг Брадър" разедини с най-малко усилия най-много обществото - с поканата в Къщата на двама бисексуални и от двата пола. Дебатите около това, колко представителна извадка въобще е шоуто, доказаха на първо време всяческата липса на информираност: бисексуалността изчезна в хомосексуалността. Нямаше го обаче и самото сексуално различие: съответните участници само споменаваха сексуалността си, без да я пре-акцентират. Този факт, съчетан с физическите им характеристики и "нетипичността" им като сексуално различни, определено осуети стереотипа за половата трансгресия. Опитите сексуалността на Димитър и Мариела да бъдат политизирани (в "На кафе" с Гала по NTV) изглеждаха несериозно, а очевидната причина за това е, че нито един от двамата не преживяваше по колективен начин идентичността си.
В началото на декември една подобна колективна идентичност оформи наречения (отново) от "168 часа" "гей-скандал в СУ". Скандалът (вж. за това по-горе в статията) може да се интерпретира и като политизация, и като отстояване на личностни права. С този случай и с реакциите по медиите обаче стана ясно едно: представата за сакралността на институцията (СУ) и оспорването й от нечистото (хомосексуалността) винаги е била тук. Тук е не само когато случаят започва в частното (Бойко Борисов застана зад Левски, а не зад Азис), но и когато една колективност (гей група, редовно посещаваща сауна) накърнява друга такава (СУ) в публичното. Опитът за вземане на неутрално решение от страна на проф. Биолчев по случая премина от лични разговори в обществен "скандал" така, сякаш не е скандално една светиня (СУ) да нарушава друга светиня (човешкото право - "Сексуалната ориентация е лично право", цитирам проф. Биолчев от интервюто му във в. "168 часа" от 26.11-02.12, бр. 48). За пръв път хомосексуалните отношения наистина се политизираха и излязоха отвъд частните си граници.
Подобаващото завършване на годината с първо по рода си Queer New Year-парти традиционно беше отразено в жълтата преса ("Нощен труд"). И все пак, заглавията и ключовите думи в жълтите издания през 2004 не бяха единственият фактор за вкореняване на стереотипи или интеграция. Времената на елитно-груповисткия хомосексуализъм (микс-клуб "Спартакус") от преди няколко години отминаха, макар и заглавието на статията и ключовите думи в новинарските шапки често да редуцират възможностите за интерпретация до предпочитаното схващане както на текста, така й на визуалния материал. Накратко казано, през 2004 г. самата ЛГБТ общност започна да става фактор за собственото си еманципиране.
И така, покрай делото със СУ, през 2004 г. се доутвърди тенденцията, според която, съгласно еманципирането, политическата подкрепа за ЛГБТ и рубриката "сексуална ориентация", присъединяването ни към Европа води до нежелано "налагане на хомосексуалността" ("Все пак, ако е позволено в ЕС, нека се размножаваме хетеросексуално" - отново цитат от проф. Биолчев), вместо да се изследва точно обратното - хетеросексуалността като политическа институция. Станаха ясни и други неща. Темата за болестния характер се е изтъркала (както се видя през декември в поредния тематичен "Сблъсък" с поредния грешно поставен въпрос - "Има ли защо гейовете да бъдат отхвърляни от обществото?"), както поради нарастващото еманципиране на ЛГБТ движението, така и поради медийния интерес, преминаващ отвъд хумора и биологията. За самата ЛГБТ общност стана ясно, че обвързването между лидерство и представителство е не само недостатъчно, но и противоречиво. На медиите и обществото им стана ясно, че различията съществуват в самите (сексуални) различия. И не на последно място - стана ясно, че няма нищо лошо в това скандалността да продава и комерсиализира сексуалните идентичности, стига това да носи политически дивиденти на лесбийките, гейовете, бисексуалните и трансджендър в България.

1 - Вж. Моника Писанкънева, "Гей-темата: преди и сега", в. Култура, 16/2004.
2 - http://www.queer-bulgaria.org/analysis.php
3 - За един независим поглед върху "Джемини" през годините до днес, вж. редакционната статия на сайта bg-lesbian "На източният (ЛГБТ) фронт - нищо ново", на адрес: http://www.bg-lesbian.com/pozitsii/gemini.htm

< < < < < предишна