Други мечти?

Моника: У нас специално има непосредствена нужда от създаване на социално пространство. Заведение, клуб, бар, което да работи само за жени. Става въпрос за място, където да общуват помежду си.

Моника: Лесбийките в момента се срещат по гей баровете. Сега има по-голяма толерантност. Но ние се чувстваме много или малко като гости. Не си на своя територия. Лесбийките са малцинство, значително малцинство.

Моника: Не се постига с помощта на качествено различни средства.

Моника: Изкуствен фалос, да. Един заместител. Хубаво е, че той може да бъде заместен. Жената има нужда от вагинално удоволствие. Едно време се е смятало, че лесбийките единствено се лижат, доставяйки си само клиторно удоволствие. Това е много остаряло схващане. Въпросът не е в средствата, а в усещането, което изпитваш, когато ти и партньорката ти изживеете един оргазъм. За себе си аз разбрах какво означава да бъдеш лесбийка в момента, в който доведох партньорката си до оргазъм. А не когато аз съм достигала до оргазъм от друга жена. Защото оргазмът е същият, който достигаш и с мъж. Имала съм контакти и с мъже и мога да съпоставя двете неща. Когато си в пасивната позиция, която не е толкова пасивна, горе-долу е същото. Когато ти си човекът, който предизвиква оргазма на другата жена… Има много по-различно усещане в женския и в мъжкия организъм. На мен ми се е удавало да доведа много мъже до оргазъм, но не съм изпитвала това вътрешно усещане, както с жена. Може би защото при мъжа оргазмът е много лесен и много външен, дори защото е свързан с някаква екулация. Не отричам, че една жена може да изпитва удоволствие, че довежда мъжа до оргазъм. Но аз разбрах какво точно е лесбийската любов, когато усетих оргазма на жената, с която съм. Това беше невероятно усещане, това беше сякаш достигаш до смисъла на нещата, до сентенцията, до вътрешността, до… Не мога да опиша с прости думи. И да усещаш как жената срещу теб откликва, как двете постигате… И всеки път когато това ми се случва, усещането е невероятно. Това е което ме привлича.

Моника: Да, определено има невероятно голямо единение в удоволствието. Дали защото са от един пол? Двете заедно са творци. При лесбийския секс почти винаги има редуване в задоволяването. При по-съвършени ситуации може и двете едновременно. Има и други двойки, при които няма редуване. Колкото и да е странно, има жени, които не желаят да бъдат в пасивната позиция никога. Те са единствено само активни, само задоволяват партньорката си. Не отричам тяхното право да изпитват удоволствие по този начин. За тях това е смисълът. Аз определено съм привърженик на редуването. Смяната на ролите.

Моника: Определено жените много държат на играта преди самия акт, на половата игра. Но има и мъже, които държат на това. Не искам да кажа, че лесбийският секс е по-съвършен от хетеросексуалния. В никакъв случай.

Моника: Фройдисткият модел затваря жената в хетеросексуалния модел, определя я като едно допълнение към мъжката сексуалност. Аз не съм толкова голям специалист в областта на психоанализата, но факт е, че психоанализата е много широко използвана от феминистките, точно защото Фройд за първи път казва, че жената е активно желаещо същество, както и мъжът, но той задава някакви рамки на това желание. Тя може да желае единствено оплождане от срещуположния пол. Според тази теория, ако жената изпитва влечение към жена, означава че или това е част от половото съзряване през пубертета, или тя регресира към връзката с майка си. С други думи, той казва, че всяка жена би могла да влезе в този тип, на определен етап, но по-висшето е да осъзнае необходимостта от

Моника: Много трудно се създават алтернативни теоретични модели. Най-новите постмодернистки теории смятат, че не просто сексуалната идентичност е една конструкция, която реално не съществува. Твоето собствено аз реално не съществува. Във всеки един момент от живота ти то е различно и съвкупностите от тези различности не могат да дадат един траен субект. В постмодернистките представи, субектът като такъв изчезва. Той не е това, което е бил преди. Няма тази значимост. И сега – смяна на маските…

Моника: Разтворено във времето, пространството и ситуациите. Защото във всяка една ситуация ти си различен. Откъде накъде ще твърдиш, че има нещо, което седи над всички тези различия. Може би няма нищо, може би всяка отделна твоя проява си е сама за себе си. И ако приемем това схващане, то тогава няма да можем да говорим за идентичности, за ценности. Няма вече основна тенденция в нищо. Всичко става адски относително и не може да се говори за модели на поведение изобщо. Постмодернизмът води до това, че сексуалните роли, сексуалните идентичности, се разглеждат като някакъв вид представление, пърформанс, който в момента е така, в другия момент – другояче. Това си има и добрите страни и лошите страни…

Моника: Може би… В крайна сметка, всички тези теории и експерименти стават достояние на един много малък интелектуален кръг в обществото. Това са хората, които ги създават и които ги разбират. А масата си живее по стандарти, които са много по-трайни… Трудно е. Хората търсят смисъл, някаква интерпретация дори във видеоклиповете…

Моника: Да, няма нещо, което да се установи като трайно. Единственото трайно - това е жаждата за новост, жаждата за разнообразие, доведена до крайност. Но не знам, дали може да се живее така в обикновения живот.

Моника: Не знам, сигурно има елемент на мода. Ако погледаш 15 минути MTV, ще видиш женствени момчета, с боядисани коси, с обици, с ексцентрично поведение… Но не трябва да се търсят причините за тази мода в хомосексуализма като явление. Масовата култура купува този модел, защото вижда, че той въздейства като другостта, която привлича и е по-атрактивна. В момента вече няма ясна разлика в хомосексуалната общност и масовата култура. Но това всъщност е една перфидна форма на контрол над различието. Най-добрата форма е да го опитомиш, да го абсорбираш. Младежите обличат тези дрехи, боядисват си косите или момичетата се подстригват и т.н., но те не влагат в това протеста, който са влагали хората преди 50 години. Това е една външност без протест.

Моника: Притеснява ме до толкова, доколкото кръгът на хората, с които общуваш, е ограничен. Като в едно малко село и разбира се, се явяват всички странични ефекти от затвореността.

Моника: Да има такъв момент. Мисля, че се дължи на затвореността. Рискът, като загубиш един партньор, да не можеш да намериш заместник. Специално в женските среди. Шансът, математически погледнато, е много малък. Като погледнеш процентно колко са лесбийките, колко са тези , които го показват. Те са толкова малко… В това отношение няма нищо ново. Още от древността, в урбанистичните центрове на Древна Гърция е властвала свободната любов, с хетерите, хомосексуализма. В провинцията такова нещо не е имало. В днешно време се наблюдава същото. Градовете са местата на разнообразието, тук можеш да бъдеш анонимен. А провинцията е мястото на трайните връзки. Трудно е да бъдеш феминистка в провинцията, трудно е да бъдеш лесбийка.

Моника: Защото сме една провинциална страна. Не можеш да бъдеш хомосексуален. Ако се осъзнаеш като такъв, моментално бягаш към града, защото там ще намериш себеподобни.

Имаш ли желание да родиш дете? Моника: До момента не съм имала желание. По скоро съм гледала на този факт като на нещо натрапено ми от обществото. Може би затова е тази моя реакция, някакъв вид съпротива. Ако е съпротива, ти растеш ли в това, движиш ли се? В смисъл, преразглеждаш ли я? Моника: Не, питам се, но… Разбираш ли, реакцията на съпротива също не е най-добрата реакция. Това означава, че ти по някакъв начин

респектираш модела. Може би трябва действително да изпробвам това нещо, за да мога да го оценя. До момента, до който не си го изпробвал, ти не можеш да кажеш това какво точно е.

Моника: Не знам… Не може да се подходи… Наистина, много механично е. Освен това има и друго. Аз не правя голяма разлика между детето като физически продукт на тялото и детето само по себе си. То може да е осиновено. Отглеждането вече става основния процес. Не е толкова важно самото раждане.

Моника: За мен лесбийството е не просто сексуална нагласа, то е вид убеждение. То е нещо, до което съм достигнала не само сексуално, но и интелектуално. Начин на мислене. До 20-годишна възраст, може би, аз наистина съм искала да имам семейство от традиционния тип и съм мислила, че има някакъв смисъл. В момента, в който го създадох, разбрах, че не това съм търсила. То е камъкът, който ми виси на шията… Данъкът който платих на патриархалния морал.

Моника: Може би аз съм най-яркият пример за това. За мен това е начин на мислене. Аз може от време на време да имам сексуални контакти със законния си съпруг, но това не означава, че не съм лесбийка.

Моника: В нашето семейство може би сме постигнали това, към което феминизмът се е стремял. Аз поемам отговорността за действията си, а той се отказва да ми бъде опора. Фактически ние не сме в този смисъл семейство, както хилядите други. Всеки се грижи сам за себе си и по този начин той не се притеснява от моите извънсемейни контакти. Не носи отговорност, но не ми оказва и подкрепа.

Моника: Според мен, е прекалено инертен, за да търси друга, друг начин на осмисляне на живота си. За мен беше важно да създам семейство, дори за да избегна натиска на родителите. Аз съм едно дете и този натиск беше много силен.

Моника: Но тази свобода беше до време. Когато аз не изпълних семейните си задължения по начина, по който се очакваше от мен, аз пак станах много проблематична и този натиск се появи в нови форми. Българските родители очакват внуци. Това, което аз не им дадох и не съм им дала до момента. Една жена, осъзнала, че раждането на едно дете е нещо което обществото преди всичко иска от нея, може би не трябва да ражда. Зародишът ще го усети! Аз не виждам защо всяка биологично здрава жена трябва да участва в процеса на възпроизводство.

Моника: Това се очаква. Но ако тя се реализира в друга сфера и ако не чувства тази потребност…

Моника: Ти можеш да си смениш мисленето, но не можеш да си смениш роднините. За да не изпадаш в позицията на отцеубиец, се налага понякога, да направиш компромис. И аз съм на път да направя този компромис, въпреки че се страхувам, че последствията ще бъдат тежки за детето. В смисъл, че… не ,че няма да се грижа за него, ще бъда изключително честна, но не знам какво ще се случи на клетъчно ниво. Дали няма да се роди с увреждания? Аз не мисля, че детето трябва да бъде използвано като средство. Дори и като средство да успокоиш собствените си родители. Аз се надявам моите родители да преодолеят тази ограниченост, която им е от възпитанието. Те не са глупави, не са прости хора.

Моника: Да, това е едно от спасенията. Бягството, емиграцията, но ако искаш тук да отстояваш някакви позиции…

Моника: Не. Аз ползвах на готово благата на една среда, която има 50-годишно хомосексуално движение. Но през цялото време си мислех, какво ще направя, когато се върна. Вместо да донеса два куфара дрехи, както би направила всяка “разумна” жена, донесох два куфара литература… След като така се чувствах, не виждам смисъла да ходя в чужбина.

Моника: Мисля, че съм намерила своя смисъл. Имам възможност да отида другаде, но не искам. Това, че се осъзнавам като част от зараждащата се в България лесбийска култура, не е маловажно за мен. Аз такава искам да бъда!

< < < < < предишна