Да излъжеш, за да спасиш душата си!

Всеки човек сам избира да следва тази вяра, която чувства най-близко до мирогледа и сърцето си. Вероизповеданията са различни: Православни християни, Католици, Протестанти, Адвентисти, Мюсулмани, Будисти... и така нататък, но всеки човек, когато отиде в храма на своя Бог, се стреми преди всичко да намери опора в своята вяра, подкрепа за своя дух, източник на надежда, проявление на любов, очищение на своята съвест, разбиране за случките в живота си...
С други думи, човек отива в храма не заради някакви ритуали или заради красотата на архитектурата на храма, а за да намери своя Бог! Коя религия изповядва човек – не е важно в случая. Темата ни не е за сравнение на религиите, а за това как ние – лесбийките – да живеем в съгласие между нашата вяра и нашата сексуалност. Как да не убием своята вяра в своя Бог, под бремето на необяснимата вина и дълбокото неразбиране, което може би някои носим в себе си. И тук ще стане дума за най-разпространената в България религия – Православното християнство и за тези от нас, които вярват в Христос и се доверяват на Библията.

Бедата на православните християнки сред нас е в това, че Църквата не желае да ни приема такива, каквито сме. С това си нежелание Църквата ни принуждава да лъжем. Да лъжем самите себе си, да лъжем околните, да лъжем всички и поголовно, само за да имаме възможност да изповядваме вярата си, да получим спасение и правото да принадлежим към тази Църква. В безсилието си от невъзможността да променим своята сексуална ориентация, ние сме принудени да я крием.

Съгласно Библията, Църквата се явява Христовото Тяло. Църквата обаче се състои от хора, които са много различни. Имат различни таланти и дарби, различни способности, различни възможности, различни характери. Свещениците, както е известно, не са идеални хора, въпреки че от тях се изисква да проявяват грижа, разбиране и любов към всички хора. В живота винаги има баланс. Равновесие между личността и обществото. За хората е естествено да желаят да живеят в любов и разбирателство, да търсят и намират подкрепа и одобрение от околните, но също така е естествено да имат индивидуалност, уникалност и неповторимост. Да бъдат такива, каквито Бог ги е създал на тази земя! Затова ако един човек желае прекалено много любов и разбиране от околните, може да загуби своята непосредственост, неповторимост и уникалност. От друга страна, ако започне да проявява твърде натрапчиво своята неповторимост и уникалност, човек рискува да загуби напълно любовта и одобрението, признанието и благоразположението на околните. Това, което е нужно е да се намери баланса. Точката на равновесие. Умението човек успешно да бъде част от обществото, без това да му струва загуба на неговата индивидуалност и уникалност.

Но на нас – лесбийките – правото на нашата уникалност и индивидуалност ни се отрича. Нас Църквата не ни приема и християните ни отхвърлят. Погледнато от друг ъгъл обаче, това може да се окаже нашия шанс да покажем... да напомним на Църквата... че Бог е създал всички нас равни. Може би ще можем отново да научим Църквата на любов и разбиране, да й покажем нейната закостенялост и пристрастност. С личен пример. Не като отговаряме на враждебността с враждебност, а като покажем на Църквата образа на Христа, който носим в сърцата си. Сърца, в които има вяра, упование, любов и смиреност. Както Христос ни е учил.
И това няма да стане с лъжа и прикритост. Защото ние се уповаваме не в Църквата, а в Бог. Защото в сърцата си носим Христос, а не Църквата. Защото Той знае каква е всяка от нас и Него не можем да излъжем.
Разбира се, ние можем да се откажем от връзките си с жени. Можем даже да свържем живота си с мъж, за да отговорим на изискванията на Църквата към нас и нашето обществено поведение. И тогава ще бъдем приети и „праведни” в очите на християните. Но тази видима праведност ще е с цената на една лъжа! Огромна лъжа! Защото ние ще променим поведението си, но няма да можем да променим себе си. Няма да можем да изменим на себе си. И любовта към жените ще си стои в нашите души и сърца без да можем да я променим, така както не можем да променим цвета на очите си и формата на ръцете си. Просто защото сме създадени такива! Защото Бог ни е създар такива! Защото ни е създал РАЗЛИЧНИ! И не бива нито една от нас да допуска да бъде принуждавана да лъже себе си, да лъже околните и най-вече да лъже своя Бог. Трябва честно и смело да свържем своята сексуалност със своята вяра и да помним, че Бог не живее в задния двар на Църквата, а в нашите сърца и души! И ако в себе си ние носим честност и вяра към своя Бог, то само тогава можем да спасим душите си! Не с лъжа! И не с прикритост! Просто трябва чедтно и смело да отворим сърцата си за нашия Бог и да сме уверени, че сърцата и душите на хетеросексуалните жени с нищо не са по-добри от сърцата на лесбийките!

   Разбира се, хетеросексуалните представители на Църквата ни смятат за заклеймени и отхвърлени. Стараят се всячески да ни покажат „истинският” път към Бога, внушавайки ни необходимостта да заприличаме на тях – на хетеросексуални!
   Тук точно се получава парадоксалната ситуация, където Църквата, която е длъжна да приветства и подтиква честността в хората, явно подстрекава лесбийката да лъже, само защото е различна от болшинството.
   Различните хора навсякъде се „радват” на особено отношение от страна на обществото. Различния цвят на кожата, различния ръст, телесен недъг, сексуалност... или каквото и да е друго различно, винаги е обект на особено отношение от страна на болшинството. Това особено отношение е довело до там, че хората с различия, стават особено чувствителни към всичко, което ги заобикаля. Всеки смях наоколо те приемат за присмех насочен към тях, всеки шепот усещат от километри, случайните погледи пронизват тялото им. Те чувстват своето различие всяка една секунда от своя живот. Обществото е жестоко. То по правило не приема хора, които по някакъв начин се различават от мнозинството. Много от хората с различия не са в състояние да се справят с тази огромна тежест и този обществен натиск и се опитват да се изолират от хората, от живота, от света изобщо. Църквата е един мини модел на обществото, която при това има изострени изисквания към своите представители. Църквата, чиито врати трябва да са отворени за всеки, който се стреми към Бога, често си присвоява правото и огромната отговорност да решава кой има право да бъде приет от Бога и кой няма такова право! Не Бога, а именно обществото и неговия умален църковен модел, ни заставят нас – лесбийките – в една или друга степен да се чувстваме самотни, унижени и отхвърлени, да усещаме върху себе си неприязънта на околните, любопитните им погледи и съжалението им!
   Ние лесбийките – не сме музейни експонати, та да ни сочат с пръст!
   Ние лесбийките – не сме престъпници, за да ни осъждат в нещо, което не е престъпление!
   Ние лесбийките – не сме осъдени престъпници, та да ни изолират от обществото!
   Ние лесбийките – не сме бавноразвиващи се, за да ни унижават постоянно околните с мнимото си
   превъзходство!
   Ние лесбийките – не сме болни, та да искате да ни лекувате!
   Ние лесбийките – може и да сме грешници, но сме също толкова грешници, колкото и всички
   хетеросексуални!
   Ние лесбийките – също сме създадени „по Негов образ и подобие”, имаме същите сърца, както и
   хетеросексуалните, които пристъпват към Бога и същите такива души, които се нуждаят от Бога!

   И не е важно каква е нашата вяра. Дали православна, католическа, протестантска, мюсулманска или друга... Проблема е един и същ! Проблем за разбирането на човешката душа, за любовта, и за безпрепятственото изповядване на нашата вяра!
   Най-вероятно никога няма да успеем да убедим обществото и Църквата в нашата вяра и в нейната сила. Но се питам дали това изобщо е необходимо? В Библията е казано:
”Блажени сте, когато ви намразят човеците, и когато ви отлъчват от себе си и ви похулят и отхвърлят името ви като лошо, поради Човешкия Син” (Евангелие от Лука 6:22) Съвременната църква прави именно това – отхвърля лесбийките, вместо да им признае правото на живот и вяра в Бога!
   Питам се каква трябва да стане една лесбийка, за да може според християните да получи равно право на вяра в Бога, както и те самите? Да отдаде тялото си на мъж? Да подари на мъж сърцето си? В това ли е проблема се питам, та ни поставят това условие за да ни допуснат през прага на Църквата? На това ли ни учи Христос в Библията? Да предадем своя живот, своето тяло и своята душа в ръцете на мъж... или ни учи да предадем своя живот и душа в бъцете на Бога! В това е вярата... да предадем душата и живота си в ръцете на Бога, а не на мъжа!
   Отново подчертавам дебело парадоксалната ситуация, в която Църквата, призвана да се грижи за честността на хората, принуждава лесбийките да лъжат, за да имат право на вяра и на достъп до Бога! Но това не е истината. Истината е че Бог е открит за всички! И лъжата в името на спасението на душите ни не е нашия път към Бога. И не трябва да бъде! Разбира се всяка от нас може да се опита да се отрече от себе си и насилствено да се самозаточи в един хетеросексуален брак, но какъв би бил резултата от една такава жертва? Развод, ненавист към себе си, разочарование от Бога и вярата, депресия, загубена радост от живота, нещастие... Не сме ли виждали всичко това в живота на наши сестри, които са се опитали да избягат от душата си! И пак добре, ако жена изпаднала в такава ситуация намери в себе си сили да се обърне към Бога, а не към смъртта в търсене на своето спасение от този погубен живот!
   Всяка лъжа е противна на Бог. А още повече е противна лъжа, която води до унищожение на душата и до разрушение на човека в нас. Бог е дошъл за да ни даде живот, вяра, надежда и любов. И за всяка лесбийка, пред която се затварят църковните врати, която е принудена да живее в самота и изолация, но която усеща в себе си любовта към Бога, е по-добре да не губи надежда и вяра и да намери утешение в Бог, вместо да стане фалшиво хетеросексуална, за която наистина вратите на Църквата ще бъдат отворени и обществото ще я приема, но в замяна на това душата й ще зее като бездънна черна пропаст, а ежеминутната лъжа ще унищожи вярата й и стремежа й към живот.
   Не е нужно да се стремим да направим живота си по подобие на този, който живеят хетеросексуалните. Не е нужно да се равняваме по тях. Този, по когото трябва да се равняваме е Исус Христос, чието име носим в качеството си на християнки. За да постъпим правилно, трябва прочетем в Библията как е постъпвал Исус Христос и да се стараем да се учим от него. Трябва да следваме Неговия път и няма да сгрешим! Неговия път и Неговото отношение трябва да са за нас пример, а не пътя и отношението на „образцовите” християни. Затова не бива да се самозаблуждаваме и да се притесняваме от това да живеем в съгласие между нашата вяра и нашата сексуалност, защото и двете представляват важна съставна част от живота на всеки човек. Вярата – като проявление на нашата душа, разума и сексуалността – като олицетворение на нашето тяло, в което пребивава по време на земния си път душата ни!