Страх

Страх ме е.
Страх ме е да изляза от проклетата си мрачна стая, но сега знам, че трябва.
Миналото се завърна по-цветно и нахално отколкото очаквах. Хванах се, че помня. През повечето време от последните две години сънувах косата ти, опитваща се да залее овързаните в презрамки рамене, кокалистите колене… червената къса рокля, дето все се опитваше да ги покрие.
Спрях да излизам. Пуснах пердето и гледах телевизия. Слушах музика… много музика, дори и на сън.
Знам… дръпвам пердето и сърцето ми побеснява. Първите ми крачки са по-крехки от крилете на препарирана пеперуда. Слънцето се промъква между облаците. Опитва се да ме стресне, но не успява да огрее онази част от мен дето все му се радва. Дали да се върна?
Стаята ми липсва, тежкото перде на бели цветчета, прашната маса, телевизорът, изящните паяжини,
изсъхналите мухи… Беше ме страх да не ме погълне леглото, свита на кълбо в ъгъла, като топката, дето я изпуснах в реката като дете.
Навън съм. Първите няколко погледа ме парват силно. Мисля си, че боли. После свиквам. Уча се да вървя. Изпълва ме спокойствие и плаха увереност. Краката ми все още се страхуват от милувките на асфалта. Онези дето първи ме видяха – забравиха, другите не ме забелязват.
“Потопих се в морето ви!” - викам.
Внезапно като мисъл облаците се прегръщат, сливат се и се любят по-шумно от грохота на разбита със стол витрина, а после растат и покриват изцъкленото око на слънцето. Заваля. Познавам дъжда и не трепвам, когато се превръща в сняг.
Опитвам се да избегна снежинките, но те упорито се блъскат в мен. Не искам да ги нараня. Нещо боде ходилата ми. Спомените отново нахлуват и се лутат в главата ми. Спомних си, че не трябва да гледам назад. По-рано го правех, но с времето гледката ставаше все по-непоносима. Особено през зимата. Следите ми са като на стадо полудели язовци (мразя ги заради топката), но те биха се справили по-добре. Краката на дългото мълчание са сакати…
Дойдох на другия ден. Блъснах се в някакъв мъж на входа и останах сама. Почукването ми проехтя като куршум в стрелбището за разстрел, внезапно… премигване на колибри… насочени дула… изстрели – светкавици на фотоапарати преди раздаването на медалите… После… изцапаната с червило блуза, дето все не смеех да изпера и закърпя. Играех си с нея на призрак, но ми ставаше страшно и я криех в старата ракла на тавана. Чух изскърцването и я усетих.
В съзнанието ми нахлуха цветове, много цветове, цветове с нейните форми. Не каза нищо, обърна се и потъна в мрачината на стаята. Последвах аромата ти на загоряло мляко, по-силен от всеки друг път. Протегнах ръка и се блъснах в стената. Накрая влязох.Седеше на олющен стол леко приведена напред. Беше напрегната. Притискаше роклята между краката си. Светлината от мъждукащата лампа танцуваше по косата ти. Погледнах бронзовата кожа на корема ти. Дишаше учестено, трептеше като хриле на жадна риба. Мълчахме. Чувах сърцето ти.

- Ще пусна музика – казах и натиснах копчето на касетофона.

Беше “Флойд”. Не го смених. Леглото ти беше разхрърляно. На гърба на вратата висеше късата, червена рокля с презрамките. Пръстите ми още помнеха подгъва. Седеше и гледаше в тишината на стаята. Накарах те да облечеш роклята. Направи го тихо. Каза ми да не гледам. В другата стая вървяха новините. Не чух за войната, не знаех за войната.

- Чаках те – каза ти и стаята се изпълни със звънливият ти, и нежен глас. Премина бавно през стаята. Не те виждах ясно, сякаш се разтваряше във въздуха.
- Чаках те. През цялото това време.
- Вчера минах под прозореца ти – отвърнах – усетих, че си там, но гледаш в стаята. Топлината на гърба ти ме опари. Не се обърна. Страхувах се, че ще видиш бялата кръв на снежинките по лицето ми. Не исках да ги наранявам и си затварях очите, да не гледам как умират.
- Знаех, че ще дойдеш – промълви тя отнесено и очите й плувнаха.
- Знаеш ли как боли? Забождат се в устните ми като игли преди да загинат. Виж, кръвта им още се стича по клепачите ми. Клепачите които не успяха да прободат твоята целувка!
- Не можеш да спреш природата, колкото и да мразиш сухите си ръце, защото камъните се търкалят и разпарят мрежата зад която се опитваш да ги затвориш. Замълча за момент и след това продължи:
- Какво мислиш, хубава ли съм?
- Нещо повече от това – казах. – Жива си.
- Караш ме да изтрезнея, не ме карай и да съжалявам. Не го искам. Нямам оправдание за себе си – рече.

Знаех, че ще кажеш това. Бях го сънувала. Знаех целия разговор. Не знаех, че Босна е във война. Това не бях го сънувала но имаше други неща в съня ми… кучета, врабчета… някаква гара. Нямаше влакове, нямаше хора… кучета, врабчета и аз. Сега усетих че в стаята мирише тежко. Долових парчета от присъствието на мъж и разбрах защо си различна.Отидох до леглото. Не трбяваше да лягам. Направих го. Не се събух и не се съблякох. Дрехите ми бяха мокри, а обувките кални. Ти дойде и легна до мен. Докоснах ръката ти и стотици червени петна се спуснаха за да срещнат погледите ни. Пред очите ми бяха онези планини, рошави и немирни, като разстлана по възглавницата коса. Устремени в белотата си ридове и стрелкащите се под тях сенки по залез. Тревата оживяваща в нюансите си, и гмуркаща се зад склоновете, преди да докосне бледите върхове. Дъхти на окосена ливада, на милващи се череши и… на загоряло мляко. Политах над земята и се радвах като обезумелите, щастливи чайки. Странно спокойствие изпълваше вените ми и се разливаше навсякъде. По-хубаво от любов. Летях над пейките и над скитниците, загърнати в дрипите си, над главите на безкрайния поток от щастливи и нещастни хора, с усмихнати или с тъжни лица. Радвах се, но ти не беше същата. Беше напрегната, но нежна, бе радостна като огън, бе отпусната… до мен на разхвърляното легло. Беше тъжна.
Погледна ме. Знаех, че го искаш. Знаех, че е за първи и последен път. Ти не го вярваше. Стана и отиде в банята, а после в кухнята.

- Нося ти мляко – протегна пълната чаша към мен.
- Ела - станах и те прегърнах. Чашата се обърна и се разля по роклята ти.
- По крака ти се стича мляко - казах и те целунах.
Чувах музика. Акордите се топяха по тялото ти. Ти беше ритъмът. Ти беше животът, огънят, водата и въздухът. И любовта.
- Ще се любим ли? - попита...

…..
Свърши бързо, и започна да плачеш. Имаше сълзи. Беше хубава. Смених касетата без да поглеждам. Беше “Краят” на Дорс. Танцувахме до мокрото легло… чух гласа от екрана… разбрах за войната. По-бързо от трепет… Пуснах те и си тръгнах.

- Ще дойдеш ли пак? – запита с удавените си очи.

Не казах нищо. Блъснах вратата след себе си и останах сама. Стъпките ми п роехтяха в пустия коридор. Чух сълзите ти. По клепачите ми рукна прозрачна кръв. Намерих оръжие, озовах се сред много хора, които не познавах. Времето летеше. По улиците се мотаеха деца и всяко от тях си имаше топка. Вече не се страхувах. Престанах да си спомням. Спях под открито небе.

Тогава някъде видях момичетата. Изминаха още две години. Те голи, а дъждът плющи по раменете им. Треперят… Изведнъж застинаха и сякаш се превърнаха в статуи. Телата им – нежни и сиви. Стояха близо до сградата, а дулата ги сочеха укорително, неприлично изцъклили бездънните си очи към тях. За миг статуите оживяха, прегърнаха се и се целунаха. Заваля по-силно. Помислих си, че няма да стрелят. Стреляха. Светкавици като при раздаване на медалите. Лицето ми се стичаше в калта. Замириса на барут и… музиката спря. Оглушах… Отново си спомних…
Видях млякото да тече по крака ти, видях те да се къпеш със загоряло мляко - гола сред поле от сняг. Затворих очи... По-късно ти изпратих няколоко реда. Първите, които написах в живота си:

Когато просто музиката спре и тишината ни намери всички в грях,
ще се срещнат плахо сухите ръце, восъчни сълзи ще капят върху тях.
Когато просто музиката спре и зарове покажат новото число,
сълзите ще текат по клоунско лице, както дъжда по счупено стъкло.
Със кротостта на босненски жени, сини пеперуди умират в нощта.
Нечий неприличен поглед улови целувка на момичета голи под дъжда.

Някакъв бар и изгрев, плувнал в полупразните чаши. Бях кучка, бях дузина премръзнали врабчета. Не чувах повече музика. Не се връщах никъде, не отивах при никого. Сега живея с две голи момичета в очите, със страха си и с мирис на загоряло мляко.

*****