Краят на лятото

От Сляпата надежда не можах да се отърва. Все се надявах, че няма да ми се случи най-лошото. А умни хора не съм срещала. Миналото е надеждно. Бъдещето е надеждно. Настоящето е в непрекъснато саморазрушение. Защо най-много на него разчитаме? Аз нямах черна шапка. Може би би ми отивала. Поне така казваха. Имах големи сини очи и мечти. Когато те срещнах, вече бях мечтала за теб. Изненада нямаше, новост нямаше. Дори нещо не достигаше.
Ти не каза нищо.
Защо все аз започвах?
Приказка имаше.
Винаги.
Без начало.
А целувката – винаги като ток.
Парализираше цялото тяло.
Това беше по-хубаво от насладата.
В края на лятото. В края на Залеза и мечтите. Когато Реалността си облича ежедневките и всичко тръгва като по вода. Като сивото ежедневие, което също е като вода. И очите на хората заприличват на пясък.
А по него стъпки.
Стъпкани стъпки.
Стъпкан копнеж.
А при мен всичко започва. Така, както никога не започва петият сезон. И молбите ти са нечовешки (затова и не ги чувам). Но има време – следващото лято, когато всичко ще свърши. Просто защото идва лятото. Разбирам защитната ти реакция.
При мен няма надежда.
Всичко свършва.
Рано или късно.
Затова е завинаги.
При мен няма изневяра.
Това понятие е съвършено.
То просто не съществува.
Не ме пожелавай никога.
Цялата съм в белези.
Това очакване беше толкова дълго и нелепо.
После двете бяхме толкова нелепи.
И нереални.
Дойде раздялата, която всъщност осмисли нашата връзка.
Раздялата, без която няма любов.
Обичах лудостта ти. Обичах нежеланието ти да се разделим. Обичах неумението ти да простиш. И сега го обичам. Когато дойдох да те видя, проклех живота, теб, себе си. Когато дойдох да те видя, те мразех. Защото беше толкова самоуверена. Защото ме обичаше, а аз исках да ме мразиш. Както сега. Това е по-мъчително. Когато дойдох да те видя, сънувах едно лято – последното дихание на морето. Казах ти, че не искам да имам нищо общо с теб.
А ти – нищо. Реакцията дойде после. Късно.
След това тишината стана ивица. Режеща.

*****