Истории

Има една жена. Така започва всяка глава от книгата на Петер Естерхази, така започна, продължава и свършва живота ми.
Има една жена.
Седях и в главата ми се мъдреха ужасни картини, по-скоро ситуации, не, по-скоро фрагменти, не, настроения някакви, не, полъх на есен и шум на листа, плискащи се вълни, мокрещ ни дъжд, плахото пролетно слънце. Един сезон си отиде, за да дойде друг, да се повтори природата. Успокояващо е и някак отчайващо.
Е, най-вероятно ще излезе чудесна книга от това или пък картина някаква, за музика не ме бива, ама си го представям и като филм и като постановка.
Любовта трябва да е била много нарцистично прелята, за да се впрегна така от изневярата. Или се впрягах от лъжата й по-скоро. Надявам се да ми стигне живота за да разбера, а не зная дали искам и да разбирам.
За него какво – удала се възможност да го мушне някъде набързо и защо да не го направи. Няма и да спре да го прави – тия работи са така и у нас и по света - или го правиш непрестанно или не го правиш. До човек си е. Жалкото е че поддаде твърде лесно – може би защото бе малък и още нямаше онази изконна мъжка мощ да защити самката си – без да мисли за себе си. А малката момчешка душа имаше нужда от майка, която да го закриля и с която да има интимни отношения, копнееше момчето някой да го научи.
Забелязвам че въпреки изразено технологичния ми уклон душата и мислите ми са някак ретро, горкото ми въображение се чувства като в супертехнологичен древен замък.
В една връзка между двама души след момента на онова нарцистично вкопчване след откритието на сродна души идва момента когато единия трябва да стане връзката на другия със света или двамата да си станат връзките към света, за да извисят простия нарцисизъм до споделяне на възприятието за живота и приемането на различията помежду им. Има раздяла – било чрез появата на дете, на друг или чрез физическо или психическо отделяне, независимостта трябва да се заяви и отстои. А когато става дума за химия – е там нещата са вече други. Тя твърди че е химия. Това мога да уважа въпреки болката, която изпитвам.
Тези дни се чудя защо вървят такива бурни дебати в европарламента, хомофобията не е от вчера и най-много се съпротивляват онези, които най-желаят. Защото се чудят как да си го забранят. А у нас в България – какво толкова, срещу това. Проблемът не е във формалното признаване, защото е редно тези двойки да се ползват със социалните преференции и на останалите, не е и в неформалното – защото една значителна част хората им харесва, допада даже да имат секс с човек от собствения пол. Съдейки пи сайтовете и по чатоветеJ. Проблемът е в страха от това някой да не се окаже по-важен, по-значим, по-ценен. Опитът е показал че никакви материални блага не могат да извисят човека. Загубата и нейната преработка го правят.
А повечето хора са лицемерни.
И моля ви давайте си сметка за тежестта на думите. Иначе се превръщат като стари елитни проститутки, толкова желани и така ненужни и натоварващи.
Днес 27 октомври сгънатия лист потрепваше леко гален от въздушната струя на вентилатора на лаптопа. Вечната любовна игра между природа и техника. Аз седях пред клавиатурата си – уморена от деня, с намерена душа, удовлетворена от добрите дела, които смятам че съм направила. Кое за любовта е добро и лошо и що за категория е тя? Една любов има човек в живота си – единствен път среща идеалната генетична комбинация. Чувствах се тъпо или гадно или умиротворена или гневна или не знаех как се чувствам. Спокойна. Знам какво искам след снощи – да я виждам да я виждам щастлива и знаеща, че я обичам.
Кога се става гений – когато откриеш истината за живота си, истинската любов, с която сте обменили повече от съзнание, повече от чувства, повече от гени.
Чувах нощем забързаните й стъпки, устремени към дома, към мен, към така желаното спокойствие, което се опитвах да й дам години.
Виждах уплашеното й и объркано лице, очите с които не искаше да ме погледне и в които имаше дълбоко стаен ужас, и миризмата й се беше променила. Душата й беше се свила някъде надълбоко, надълбоко.
Мислех си, че за да й помогна да излезе – трябва да я нараня, така жестоко, че да излезе да се защитава.....но не се получи, тя не искаше да защитава себе си, дали защото никога не бе го правила, дали защото нямаше достатъчно хъс. Но тя умееше да се грижи за другите, значи какво правя – какво прави ловеца за да предизвика хищника – добра примамка, нещо достатъчно вкусно и ценно, за да бъде пазено и достатъчно намираемо, конфекционално и евтино за да бъде забравен този разход. Разбира се както става в живота примамката сама се появява, поради природната си простота. Трогателното невежество на подрастващия мъжкия мозък го доведе. Нейния страх и вината й го доведоха. Сам дойде и загуби. Знам, че той няма да остане до нея и тя няма да бъде единствената и неповторимата за него. Тя не е любовта на живота му – защото той каза – “ ами ще й тегля една майна, има толкова много жени по света.”.
Снощи с нея се видяхме. Аз отнесох душата й тя взе моята, разменихме си и по едно око в колата докато седяхме за да може всяка от нас да гледа на света през очите на другата, за да сме заедно и в добро и лошо. Останахме си женени от 25/26 август 2002.

*****