За теб

Ти си много странно човече, знаеш ли?...Откачено, парадоксално, извънземно, почитателка на Лонгреамон и Фройд, убедена, че да вършиш всичко наопаки всъщност си е върховното изживяване и удоволствието от което трудно би се лишила...
Ти никога не си сама. Научила си се странно да общуваш с всичко наоколо – одушевено, неодушевено... всъщност, все ми казваш, че няма такова понятие неодушевено – и пясъкът имал душа стига да я намериш. Затова и се изплъзвал между пръстите, когато го загребеш в шепа. Бягал...
Винаги си заета с нещо, дори с мълчание... Любимата фраза: “Няма време за губене” я чувам все по-често и по-често – между две усмивки, между мазванията с четката върху бялото или не до там бяло платно на статива...
Рисуваш всичко точно както го виждаш... Парадоксалноста е окупирала живота ти и хората обикновено предполагат, че любимото ти занимание е супермодернизма, символизма, абстракционизма или бог знае кое от многото отвлечени изкуства... Затова и малцината допуснати до картините ти, са повече от шокирани. Рисуваш удивително реалистично, точно, премерено, каквото е в действителноста... без творчески промени, без задължителното наслагване на няколкото пласта оптимизъм върху платното, без помпозното, натруфено усърдие да се харесаш което личи от други палитри. И странно – вместо да изглеждат скучни или като черно бели фотографии картините ти поразяват с невероятния си стил, съдържание, наситеност и строга форма...
Познаваме се отскоро. Банално запознанство – съседни столове в заведение, общи познати в двете компании, небрежен жест, въпрос – за времето или за якето с което бях онзи ден, не помня... Любопитен поглед. След това още един, и още един, и още един... и неизбежното
“Да се запознаем...
Ася...
Наталия...”
Открихме, че интересите ни са странно еднакви – изобразително изкуство, поезия, психоанализа, хората, малките експерименти с душите им... Открих и още нещо – цялата си изтъкана от парадокси. Мракът бил освежаващ... Бодлер го каза същото, нали?... Тихата музика дразнела. Тишината крещяла до безобразие. Умирането от смях винаги се случвало когато ти се мре от мъка. Мисленето за бъдещето, когато песимизма на миналото бил още солен...
Обръщаш наопаки всичко и стърчиш сред хаоса с най-невинно изражение, докато се опитваш да ме убедиш, че така, всъщност е по-добре, по-истински и... че всъщност да вървят по дяволите всички онези, които не разбират нито женствената ти природа, нито стремежа ти към себеподобните и себееднаквите...
Живееш в тясна мансарда, която винаги ме е шокирала с оскъдната си мебелировка, непривична за жена. Маса, стол, легло, статив и шкаф – толкова мъничък, като за куклена принцеса и все пак достатъчен, за да побере дрехите ти, книгите, дори платната и боите...
Стативът!... Неизменно стои закотвен в средата на стаята – пазител на пространството. Има и прозорец – огромен и винаги отворен... Душа, като моята, обясняваш ми, има нужда от точно такъв прозорец – за да има откъде да излита навът в лутанията си. И къде да се завръща...
Много неща ни сближават – Фройд, Пикасо, невярата в любовта, мълчаливите вечери, прекарани в тясната ти мансарда, тихото събуждане в утрото, търсенето на другия...
Мълчим в полутъмната стая почти винаги. Мъчим се да открием нещо ново, непознато, неразгадано, което да не сме си казали вече и от което душите ни да не избягат далеч...
Потъваме в пълзящия мрак. Всичко чезне... Говорим. Вълнуват ни “големи теми” – как да живеем, в името на какво, струва ли си компромиса. Казваме си – ако не се научим сами да живеем, няма да ни помогнат афоризмите, така, че без тях. Сами търсим истините, вперили очи една в друга... Говорим рядко. Още по- рядко се смеем – на дъжда по прозорците, на мъглата, на музиката – неизбежната тема... Или просто мълчим. Научили сме се...
Душите ни също говорят. Моята, твоята, понякога и двете, слети в мелодия. Мълчаливо си казваме тайната - всяка душа има свое лице, скрито, заровено дълбоко в гънките и, като съкровище на стар пират... Трябва да го потърсим. И да разберем колко му струва блясъка на това съкровище. И дали сме оценили богатството му...
Казвала съм ти често, че си необикновена. Темата “секс” – не я обичаш. Виж, за приятелството си готова да говориш винаги. “Да спечелиш една любовна нощ, означава да загубиш един приятел”, казваш. “Вярвам в приятелството – нашето. В любовта ни – понякога...”. И въпреки всичко зная, че ме обичаш по своему – чисто, по женски странно... Любов като за дъждовни дни. Затова и мълчим. Очите говорят... ”Много ли сме една за друга, как мислиш?... Свикнала си да се оправяш сама, с всичко... Да чистиш, да водиш малките си войни с познати, доброжелатели, забиващи в гърба ти собствения ти избор да бъдеш различна, “приятели”, магазинери... И си щастлива по своему. Щастие, като след дъждовни дни...
Скитаме често заедно в премръзналия град. Спираме под мокрите дървета - край морето те винаги са странно влажни през цялата година... и взаимно топлим ръцете си. Нозете ни мръзнат, нахлузени само в по чифт стари дънки. Зимата не се шегува...
Обичаш ли късните следобеди? Винаги съм те питала... Сребърните и слънчеви часове, както е написал Рембо? Обичаш ли?... Тогава подай ми ръка. Скачаме в автобуса и към морето....
Ще погледаме синьото. Ще забравим за другото....
Морето ще ни хипнотизира – отромно синьо – зелено око. Ще го погледаме дълго. След това... След това просто ще тръгнем безмълвни, ръка за ръка...

*****