Срещу вятъра

В сивата си рокля изглеждаше прекрасно, независимо че дъждът искаше да загрози великолепната гледка, която се откриваше пред очите на онези, които идваха, за да я видят. Приличаше на розово фламинго, но вместо в розови пера всичко бе сиво и дъждовно...
Най-странното е, че никой не забелязваше сивотата.
За всеки тя беше символ на нещо, което смееха само да шептят тайно от ухо на ухо..., като клюка за изневяра.
Всъщност ставаше въпрос за нещо съвсем обикновено. Тя беше жената, която първа се осмели да покаже предпочитанинята си към женския пол пред малкото тесногърдо общество на малкия град.
Понякога малкия град е жесток капан за онези с характер.
Тя отдавна бе престанала да се влияе от приказките на съседите. Но я болеше...
Болеше я от смъртта на онази, която единствено я бе разбирала. Нейната майка!Нейната майка, която я бе подкрепяла от мига на първото и проглеждане и пропищяване напук на света до преди ден когато си бе отишла тихо в съня. Плачеше тихо. Любопитните съседи и граждани от така нареченото общество я гледаха като извънземна. Всъщност затънали в свойта собствена ограниченост не разбираха, че са смешни и елементарни, но може би така беше и по- добре. Трагедия е да осъзнаеш собственото си невежество. Това го постигат само онези с пипе. Тук определено такива нямаше. Небето плачеше с нея. Само облаците й припомняха онова незабравимо лято, което отприщи в нея желанието й към нежната кожа на Ети. Тази жена споделяше живота си с нея от както бе опознала тялото си. Обичаше тази жена. Само майка й разбираше тази любов. Хората си слагат очила със стъкла на ограничение и отхвърляха всичко, което не разбираха. Това означаваше, че тя дъщерята на мъртвата бе аутсайдер в този град с очилатковци...
Погребението приключи с опело. После хората си тръгнаха. Тя остана сама потънала в размисъл. После си спомни...
...
- Поспаланке, ставай вече...Часът е точно дванадесет.
-О, мамо моля те още малко.
-Ставай, че съм ти приготвила любимата закуска. Палачинки.
-Мамо, а имаме ли сладко от ягоди?- попита Надин.
-Да мила. Ягодите те очакват на масата.
Надин се изхлузи от леглото рошава и сънена, но красива, защото бе красива, като богиня. Дългите й крака шляпаха по пода, а късата й нощница откриваше стегнатата млечна кожа. Гърдите й настръхнали от ставането и полъха на хладното утро се наежиха
съблазнително. Слънцето се оглеждаше през прозореца и приличаше на ококорено момиче.
-Надин излизам, че закъснях за работа.
Майка й излезе набързо. Надин отдавна бе преминала възрастта за сервиране на готово от страна на майка й, но си бе глезанка от малка.
Докато похапваше втората си палачинка се позвъни.
Тя дори не погледна през шпионката. Отвори. Пред нея стоеше жена.
-Кой търсите? попита Надин.
-Надин, не ме ли позна? Аз съм Ети.
Сънените очи на Надин се разтвориха любопитно. После се чу писък.
-Етииии! Ти дойде наистина? Страхотна изненада.
После двете млади жени се прегърнаха. Телата им прилепнаха едно към друго и устните им се намериха. С годините не бяха забравили онази страст, която бяха изпитали докато учеха в университета една към друга. Влезнаха в стаята и дрехите започнаха да се свличата от тялото на новопристигналата.
-Ти нали не си се оженила? попита Ети.
-Не, не съм. Мама все ме подканяше, но после й разказах за нас и...първо плака, пък после ми каза, че животът си е мой. Било чудесно да го изживея, така както искам, а аз се надявах да се появиш. Неспирно те очаквах.
-Защо не ме позна? попита Ети красивата си приятелка.
-Сънена съм, а кафето още не е допито...пък и без очила съм.
-Намирам те за секси с очила. Толкова си сладка, като захарно памуче за устните ми.

Раздялата бе засилила чувствата им една към друга.
-Ети, ти изневери ли ми? попита Надин.
-Не можах да усетя привличане от нито една друга жена. Ти си единствената. Обичам те.
-Остани при мен моля те...каза Надин.
-Ще остана, макар че тук в този град ще настане олелия. Майка ти дали ще ме приеме?
-Винаги ми е казвала, че мечтае за две дъщери, така че наместо да прави по пет палачинки за закуска ще прави по десет...Не по-скоро ние ще правим. После се засмяха и отново намериха устните си. Когато майката на Надин се прибра разбра, че вече не са двете. Преглътна хапа, че дъщеря й е избрала да бъде с жена, а не като всички останали момичета. В крайна сметка това беше нейната дъщеря. Не можеше да спре да я обича. Заживяха трите. Настъпиха дни на спокойствие и любов...
...
Надин гледаше как ковчега потъва в земята и сълзите неспирно се лееха от прекрасните й очи.
-Благодаря ти мамо, че ме обичаше такава каквато съм. Благодаря ти.
После се обърна и избяга от гробищата и дъжда. Една кола я очакваше. В нея седеше Ети. Бяха решили да се махнат от този град на неразбиращи осъдители, които се правеха на безгрешни. Надин и Ети не се страхуваха да устояват връзката си било то и в по-голям град. Въпросът е не да вегетираш неосъществен, а да живееш истински. Животът е любов. Те се обичаха. Потеглиха към неизвестното бъдеще. Не бягаха, а само търсеха място за себе си под небето. Светът бе голям. Някъде щеше да има хора, които не ги гледат така.
-По дяволите Надин. Не искам да плачеш. Стегни се. Животът продължава.
-Ети, ще се върнем ли някой ден тук?
-Ще се върнем. Обещавам ти.
Колата летеше напред към покритотото с булото на неизвестности бъдеще. Тук оставяха един гроб с любим човек, който щяха да помнят винаги и куп хорица с дребни души.
Заради майката на Надин щяха да се върнат, но заради душиците на еснафите сега заминаваха по-надалеч. Вярваха, че някъде има щастливо небе и за тях.
...
По добре е да тръгнеш срещу вятъра отколкото да чакаш на завет, а нещо да те удари изневиделица по главата. Те бяха от онези палавници, които тичаха срещу вятъра... Той ги прегръщаше, защото се възхищаваше от смелите жени, които знаеха какво искат от живота си.

*****