Боже, как съм я обичала!

В началото на осми клас се запознах с нея. И от самото начало разбрах, че това момиче ще заеме важна роля в живота ми – най-хубавото и най-лошото нещо в него.
Веднага усетих, че не ми е безразлична, а някак си, все нещо ме привлича към нея като магнит. Опитах се да не се поддавам. Но тогава тя сама дойде при мен и след няколко разговора с нея напълно се отказах.
Тя беше голямо плашило – често си правеше шеги с другите, които понякога бяха направо обидни – дали свързани с произход, външен вид, или нещо подобно... Като че ли нарочно го правеше – за да скандализира, да бъде по-различна. Когато се опита да се измайтапи и с мен, аз не й се обидих, а нарочно се престорих, че го намирам за забавно. И определено й се харесах. Почнахме да общуваме по-често.
Тя седеше сама в междучасията, пък и аз нямах друга работа освен да прескоча до автомата за кафе и обратно, затова сядах при нея. Първо просто си убивахме една на друга времето. Но после аз усетих как тя ме привлича все повече и повече, което просто ме стъписа. Не беше хубава – в смисъл, не грозна, но в никакъв случай не и красавица. А някои черти от характера й си бяха просто непоносими. Егоистична и заядлива, тя никога не правеше нещо, защото й харесваше, а само ако имаше интерес от него. Такива хора на мен никак не ми се нравят. Как стана това, не знам. Чоже, как съм я обичала, и как все още я обичам! В какво точно се влюбих – в дълбоките й черни очи, които ме гледаха толкова внимателно и лукаво; в усмивката, в смеха й; в гласа й, който звучеше за мен по-хубаво и от най-красивата мелодия...
И колко болка ми донесе. Толкова много, че може би ще ми стигне за цял живот! Когато я видех сърцето ми спираше. Чувствах се ужасно при мисълта, че едно филанкишийче може да има такава власт над мен. Когато ме отминаваше без да ме погледне се разгневявах. А когато се разделяхме ми ставаше страшно тъжно. Щастлива бях единствено когато бяхме заедно. Когат седях до нейния чин в междучасията и можех спокойно да й се усмихвам, да говоря с нея и да я гледам. А тези двайсет минути траеха толкова кратко... и същевременно толкова дълго...
Няколко месеца по-късно вече бях влюбена до уши. Едва изчаках да дойде краят на Коледната ваканция, за да я видя отново. Чувствата ми ставаха все по-силни. Щом я видех заедно с който и да е друг – момче или момиче- обезумявах. Намразих няколко души от класа, защото тя си приказваше с тях доста често.
Чудех се как да й покажа, че я обичам, че ми е хубаво с нея и не искам да бъда никъде другаде по света освен с нея. По разни незначителни поводи, като успешни контролни, или край на годината, я прегръщах, а тя дори не реагираше. Така беше и следващите години – аз притисках с всичка сила тялото й до себе си и се опитвах да усетя сърцето й до своето, докато тя едва докосваше раменете ми с върховете на пръстите си...
По-нататък нещата вече станаха сериозни. Аз почнах да пия, станах неконтролируема. Не съумявах да скрия радостта си, когато я видех, или гнева си, ако направеше нещо гадно.
Накрая не издържах и й признах какво става. И тя пак не реагира – нито го прие, нито се уплаши, или ядоса – остана си същата каменна статуя. Тя беше едно безчувствено, студено създание. Не знам дали е способна да обича когото и да било. Нямаше си представа какво ми е и колко страдам. Често ми се е искало да й ударя един силен шамар – истински, в който да вложа целия гняв и болка, които са ми се насъбрали... Но не трябва – това ще е неправилно, неморално. Пък и, какъв ще е смисълът, щом и тя не знае за какво е.
Боже, как съм я обичала! Бях готова, и все още съм, буквално да умра за нея. Да мина през всякакви адски изпитания. Но тя не го разбра. Така и никога не прие любовта ми към нея.
И защо? Защо не отвърна на чувствата ми? Заради кого беше винаги толкова студена към мен? Заради никого. Тя никога не беше имала аспирации нито към момче, нито към момиче, нито към никого.
При всички случаи имаше нещо сбъркано в това момиче. Може би много сериозни лични проблеми? Не знам, тя никога не споделяше такива неща с мен. И може би никога не ще узная... Във всеки случай, мисля, че ако някога се случи така, че да поиска да е с мен, де ме обикне, аз няма да я отблъсна, а ще я чакам...
Но няма да се наложи. Животът е пред мен. Та аз съм само на седемнайсет години! Друга ще изтрие сълзите ми. Друга ще приеме любовта ми и ще я върне утроена. Кога ли?...

*****