Приюти ме

Бяла си...
Недокосната още...
От ударите на моята болка...
От камъните, хвърлени от моята самота...
От изстрелите на всички мои въпроси, на които не ми даде отговор...

Черна си...
От силата на онова Обичам те, което стои все още живо в мен...
От тежестта на това да сравнявам всяка с теб и винаги на теб да принадлежат, мълчаливите победи...
От неумението да ти забраня да дращиш всяка нощ по съня ми...

Червена си...
От капките кръв, с които сърцето ми изписва името ти...
От последните стъпки, с които пътя ми каза, че от днес по него съм сама...
От писъка на душата ми, след всяка жена, която прилича на теб...

Зелена си...
От цвета на очите ми, който загубих със сълзите изплакани за теб...
От дръжката на онази бяла роза, която няма никога да ти подаря, а още я стискам...
От неспособността ми да раста, като тревата - веднъж окосена, да се вдигне горда пак...

Няма те...
Не, няма да ти вземам бялото...
Зеленото тече от очите ми, смесва се с червеното от две стъпки, и отиват към черното...
Изваждам сърцето си, потапям го в цвета от тази смес и изписвам по бялото:
Обичам те... Винаги ще те обичам... Винаги...

*****