Днес

Стъмва се... вятърът люлее клоните на дърветата и те се огъват в синхрон... все едно танцуват. Понякога този танц ми напомня за нас... за това как ние вплитаме телата си и се носим по вълните на желанието... заедно... Сега ми е студено. Стъмва се. Уж е пролет, а въздухът е толкова студен, че пронизва като игла кожата и се забива по-дълбоко, някъде под нея... Дали това убождане е от въздуха? Седя... гледам през прозореца, но някак безадресно... ту дърветата, ту небето, ту нищо... Стъмва се, а това ще рече, че денят си отива. Което пък би трябвало да означава, че той (денят) вече е бил... тук... Имаше ли днес? Днес?! Главата ми тежи, чувствам се замаяна, пияна (не съм пила повече от едно малко), тежко ми е, сякаш главата ми е пълна с някаква безразборна сбирщина от неща, които поради липса на място са се набили едно в друго и то точно в мозъка ми и ме карат да се чувствам като пред пръсване. В корема ми – едно тъпо кълбо от нерви сякаш плете вече часове някакъв дебел зимен пуловер... Пуловер?! Та нали идва пролет! Нали става топло.. нали слънцето се издига по-високо и грее по-силно... и нали гали с лъчите си...
Чувствам се като пребита, препила, препушила, неспала, гладна... Зле ми е... Не мога да хапна и залък, защото от това спазмите в корема ми стават още по-силни. В умореното ми подобие на мозък някак набързо пробягва мисълта (или надеждата), че днес въобще не се е случило, че съм спала прекалено дълбоко и че просто съм сънувала някакъв си тъп кошмар...
Паля цигара и това прогонва за миг мрачните ми мисли... Обичам да пуша! Обвита от димната завеса пред очите ми сякаш оживява една друга мисъл. Минава съвсем бавничко и разлива в натежалата ми глава топлина... Днес бях в прегръдките ти... Толкова дълго ги чаках, толкова силно ги желаех, така се молех да ги усетя, да те почувствам до себе си с всеки нерв от тялото ми... да пия от теб... да ти се насладя... и после да съхраня усещанията си до утре... когато няма да съм там... Днес ти ме докосваше и ме целуваше... Господи! Как обичам да го правиш! Забравям за всичко и за всички... И космосът, иначе изпълнен с болка, псевдосила и страх се изпълва с блаженство, с желания, със страст... Всеки път, когато свършвам в ръцете ти изпитвам странно желание да умра. Сякаш така ще запазя за вечността този момент, в който се чувствам жива и безтегловна... Днес - целувах и докосвах кожата ти... нежна... и бяла.. и чиста... шията ти - колко много я обичам и как изпитвам зверско желание понякога да се впия в нея... сякаш ако го направя ще остана завинаги с теб... сякаш ще почуствам всичко онова, което чувстваш ти... Защото искам... Искам да знам всичко... да познавам всеки милиметър от тялото ти и всеки стон на душата ти... Да ти принадлежа... и ти на мен... Все едно до какво ще доведе това... все едно дали ще боли и колко... Все едно колко ще струва и какво ще остане от нас после... Нищо няма значение... Затварям очи и усещам аромата ти.. Опива ме и осъзнавам колко много те искам... искам те непрекъснато... Невероято е как някой е успял да влезе толкова дълбоко и толкова осезаемо в мен... Виждам се как лежа до теб, главата ми е на гърдите ти... едва доловимо докосвам с устни зърното ти.. чувам сърчицето ти и дори ми се струва, че то тупти в един ритъм с моето. Сякаш разменят по някоя дума или мисъл, сякаш си говорят нещо на неразбираем за нас език. На език, с който не е блудствано години наред в опит да се научим да си служим с думите правилно... Как да нарека онова, което изпитвам, когато те видя... когато ме прегръщаш... когато ме целуваш... когато се усмихваш.... когато си в мен... върху мен.. до мен... Пълнота... всеобхватност... Как? Познаваш ли дума, която да не се е превърнала в блудница...

*****