Отново...

"Господи, това е тя... Наистина е тя!"
Тази мисъл минава през главата ми в същия момент всички мисли изхвърчават и забравям всичко, което съм си представяла и което съм говорила в дългите безсънни нощи. Диалозите, които съм режисирала, жестовете, думите, погледите, които съм си представяла. Единственото, което си помислям е...
"Kолко се е променила.."... не виждам онзи бляскав поглед, а струва ми се, едно изморено лице, не виждам онази живост, която винаги ме е поразявала... а и не само мен. Това си мисля сега и се усещам, че ми харесва да мисля така. Това означава, че вече няма онова влияние над мен, което ме кара да замлъквам и да се оплитам в приказките си. Ама че лъжа... никога не съм се оплитала в приказките си. Даже си говоря съвсем спокойно, много умело прикривайки честото биене на сърцето. И говоря такива обикновени неща, с такова безразличие, като че ли никога не се сещам за нея.
А сега... Ето я, не съм я виждала цели две години и Бог ми я прати на тази многолюдна спирка, където има толкова много хора, че не би могъл да се намериш дори с някого, с когото си се уговорил, ако не знаеш къде ще се спре. И тя идва точно към мен... още малко и ще се блъсне в мен, без да ме забележи... Слагам насмешлива физиономия на лицето си и весело казвам "здравей". Тя ме поглежда изненадано. Разбира се, че не е очаквала да ме срещне точно тук.
"Здравей, как си? Как вървят нещата при теб?
Разменяме няколко думи, тя се оплаква как я е завъртял живота, аз се усмихвам и отвръщам нещо... уж смислено. Бързам за тренировка, имам състезание след седмица и трябва да бъда там навреме. Тя ме оглежда... Изглеждам добре сега, когато съм в най-добра физическа форма и в някакво приповдигнато настроение, очаквайки... усещайки вече адреналина на съревнованието... и съм доволна.... Студено е... потривам ръце. Тя се е свила и за момент изпитвам съжаление. Някаква наслада се разлива в мен от това, успокоявам се, внушавам си, че го няма магнетизма, че не усещам онова ужасно привличане и не съм си загубила ума, а владея положението. Ето, моят тролей идва, а са минали само пет минути, откакто се видяхме.
"Трябва да тръгвам"
Махвам с ръка и притичвам до тролея, изкачвам се по стълбите и дори не се обръщам... не се обръщам и когато той минава покрай нея. Доволна съм от себе си...
...И тогава нещо се срива в мен...
Господи, какво направих?! Колко нощи съм се молила за този момент... да я видя отново. Колко плана направих, колко пъти си представях как я виждам, каня я на кафе, говоря с нея, а дори понякога и й казвам какво става с мен, когато я виждам. Колко пъти мечтах именно за такава неочаквана среща и знаех, че ще пренебрегна всичко, за да бъда по-дълго с нея. Не, тренировката не беше толкова важна, какво ли е една тренировка повече или по-малко. Състезанието и то не е толкова важно. Бих пропуснала и него, ако можех да бъда целия ден с нея и тя да бъде моя... Заменям всички дни, в които съм треперила от умора и в които съм се задъхвала от тежестите, заменям всички мечти, които съм имала за това състезание. Не мисля за турнири, европейско и медали, не ги искам. Заменям ги за един ден с нея, само един ден, в който да мога да кажа всичко, което съм премълчавала толкова години. Един ден...
А казах "чао"... И махнах с ръка...

*****