Двойно - "Едно двойно, моля..."

За пръв път влизах в тези форуми. Чудно как досега не бях ги намерила. Впоследствие се оказа, че това е най-посещавания сайт, най-посещаваните клубове, най-най, а на мен ми трябваше половин година, за да ги намеря. Тогава не се замислих над това. Тогава бях щастлива, че съм намерила още едно местенце, където да мога да прочета това, което ме интересува. Още едно местенце, където и най-обикновените изречения на неизвестни хора ми изглеждаха особено важни, особено близки. А каква беше причината? Какво толкова различаваше тези хора от всички останали, влизащи и пишещи в интернет? Само едно - това бяха жени, които се влюбваха, страдаха, усмихваха заради някоя друга жена. И това не изглеждаше никак странно. Те просто си бяха такива и на никого не правеше впечатление, че са такива. Прелиствах страница след страница и ми беше спокойно. Нямаше го вече онзи първи ентусиазъм, когато открих, че някъде пише "Ева и Ева", не се вълнувах вече по този начин. Само имах усещането, че съм някъде сред хора, макар и виртуални, които са ми близки. Все още не предполагах, че някои от тях ще станат реални. Толкова реални, че ще мисля за тях ден и нощ. Не предполагах, че сред тези хора ще има човек, който ще ме върне години назад и същевремено ще ме донесе едно ново бъдеще. Но за това после...
Сега четях и започвах да изпитвам уважение към някого, към друг се чувствах безралична, на трети се усмихвах. Исках и аз да вляза в това малко общество, за да получа своите си отговори, но се чувствах така като че ли съм влязла в огромна стая с различни хора, всеки със своите си мисли и изпитвах неудобство. Не се чудех дали моето място е там. Там беше.Но знаех, че това не е просто една стая, през която ще минавам на път за някъде другаде. Знаех, че това я моята стая. Че искам или не искам, там щях да се връщам всеки път, независимо къде другаде отивам. А всеки иска да се чувства добре в неговото място.
Не ми направи впечатление, че обръщах повече внимание на някои от тези виртуални души. Не мислех, че това може да се окаже решаващо. Просто този и този ми харесваха. Какво лошо? Навсякъде срещаме хора, които ни харесват или които не ни харесват. Не ми направи впечатление, че се чувствах особено, когато срещнех някои от тях по други места. Не ми направи впечатление, че един или по-точно една от тях, ме предизвика да поискам лично да й кажа как ми въздейства. Какво лошо?
Така се започна...
                                                          *                    *                   *
"Здравей. Благодаря за бележката, поласкана съм. Искаш ли да поговорим?"
Гледах прозореца на екрана и не бях нито изненадана, нито пък бях очаквала толкова бързо включване. Странно, като се сетя, тогава всичко ми изглеждаше нормално. Не че сега е по друг начин. И все пак - започнах нещо без никакви очаквания, отдавайки се на моментните си желания. Сега твърде често има "но" и "ами ако...". Тогава ги нямаше. Може би някой ще каже, че тогава е било по-добре. Не знам. И в двата случая кашите са едни и същи. Тогава сигурно съм имала оправданието, че не съм се замисляла как точно ще се забърка кашата. Но пък едва ли това оправдание е оправдание, което някой ще приеме. Сега - нямам оправдания, а и да имам - нямам желание да ги давам. Както някой беше написал "Пред приятелите не са нужни оправдания - ще те раберат и без тях. Враговете няма да им повярват."
И така, просто се зарадвах на обаждането и побързах да отговоря. Бях забравила какво означава дълго да говориш с някого за какво ли не. Няколко години от живота си бях отдала за една кауза, която ме беше откъснала от живота осезателно. Но това е друга тема. Забравих, че не познавам тази жена. Откривах я бързо и имах чувството, че откривам себе си. Нещата ми изглеждаха твърде еднакви. В някакъв момент се зачудих възможно ли е това? Залъгвам ли се или наистина е истинско? После спрях да се чудя. После започнах да си спомням. Усещания, мисли. Спомних си, че преди време съм се чувствала по същия начин. И тогава дойде време за страха. И за радостта. Дали тези две неща вървят винаги заедно? Може би когато се чувстваме добре, започваме да се страхуваме, че ще дойде момент, в който няма да се чувстваме добре. Но тогава не беше този страх. Тогава се появи страха, че нещо се завръща. Че нищо не е приключило. Че нещо само се е било стаило дълбоко в мен и вече е дошъл момента да ме превземе отново. Което означаваше промяна. Каквото и да си говорим, ние хората не обичаме промените. Особено онези, от които сме се страхували дълго. И от които не знаем какво ще излезе. А аз си мислех, че нищо добро няма да излезе от това. Прииска ми се да направя нещо, за да спра промяната. На третия ден реших да избягам. От нея. Сега погледнато , просто исках да избягам от себе си. Разбира се - не стана. Може ли човек да избяга от себе си, особено ако не влага големи усилия в този си опит?
И така - разговорите продължиха. А аз вече знаех, че се влюбвам. Извинявай, пак се опитах да излъжа, "че съм влюбена" са точните думи. Безнадеждно. Със същата страст, с която бях влюбена преди 12 години.
                                                          *                    *                   *
Така изминаха три седмици. Все по-малко спях, все повече мислех за нея и все по-объркано ставаше в главата ми. И все още не бяхме се видели. Аз не исках. Страхувах се, че виждайки я всичко ще стане по-силно. Все още нямах нито теория, нито представа що е виртуално влюбване, какво се прави и какво не бива да се прави. Не че сега имам. Нищо, че мога да говоря надълго и нашироко по тази тема. От личен опит, естествено. И че вярвам, че повече не може да ми се случи. Сигурно не ми се случва, защото още в началото на подобно усещане, отивам в реалността и после си вярвам,че всичко се е случило в реалността. И не обичам да се замислям кога е трепнало нещо и се е зародило чувството. Защото ще трябва да си призная, че е станало във виртуалното. Любовта е странно усещане. Любовта не може да бъде обяснена защо и как се поражда, какво ни кара да искаме да "виждаме" някого онлайн, да водим дълги разговори, в които да разкриваме душата си, да имаме усещането, че сливаме душите си и това усещане да бъде също толкова силно, както когато сливаме телата си. Чудя се, ако се влюбиш в някого виртуално, ако се чувстваш така, както се чувства един влюбен, но не си виждал този човек, желаеш ли го? Искаш ли да го докоснеш с любовна ласка, да усетиш трепета му под устните и пръстите ти? Можеш ли да си представиш така живо всичко, както ако си видял човека? Защото тогава аз не желаех, което не правеше чувството по-слабо. Имаше и сълзи, и ревност, и дори думата "обичам".
                                                          *                    *                   *
You have a message:
"Здравей, как си?"
"Добре съм...но може и по-добре."
"Това не звучи окуражително, защо така?"
"Ами...влюбих се."
"Че това може да е само за поздравления, от какво се оплакваш?:)"
"Не знам какво да правя. Не знам тя какво мисли..."
"Защо не опиташ да разбереш?"
"Не мога...говорим от много кратко. Най-вероятно за нея са си обикновени разговори"
"Не се ли виждате?"
"Не..не сме се виждали още..Дори не знам как изглежда."
"Ами вижте се де"
"Страх ме е"
"От какво те е страх? В реалното е истината. Забрави за виртуалните измишльотини."
"Лесно е да го кажеш. На теб сигурно не ти се е случвало :("
"Грешиш. И аз май съм в същата ситуация :("
"Хе...още едно влюбено камилче :)"
"Е, не така де. Аз поне мисля да направя нещо по въпроса."
"Така ли? И какво?"
"Утре ще се видим :)"
"Значи аз трябва да те поздравя. Успех :)"
Така се появи...втората.
                                                          *                    *                   *
Всъщност дълго време не знаех какво ще се случи. Тогава Тони беше просто още един човек, с когото се запознах виртуално, беше ми приятно и интересно. Мисълта ми беше изцяло заета със Светла, в колебания какво иска, в страхове какво ще стане по-нататък, в новото старо усещане за любов. Ту решавах, че трябва да се видим, за да приключи един път завинаги и поне за нещо да съм наясно, ту бягах като от огън от разговорите за виждане от страх какво ще последва по-нататък. С Тони споделях всичките си страхове, а тя се опитваше да ми помогне по нейния си начин. Тони беше приятеля, човека, който знае повече и който внасяше донякъде равновесието в моите колебания в една или друга посока.
Един ден реших. Трябваше да се видим. Веднага. Бързо се обадих по телефона, преди нещо друго да ми е дошло на ум, преди отново да съм минала в другата посока и да се откажа. Уговорихме си среща. Направих го. Чух гласа й по телефона. Не почувствах нищо по-силно от него. Нормален женски глас. Не знам как е при другите, но аз отдавам голямо значение на първото чуване. Или може би отдавах. Пак връщайки се назад, имам няколко примера, когато гласът ми е направил голямо впечатление, накарал ме е да се почувствам особено, но нищо повече. Нито преди това, нито след виждането нещо се е породило у мен. А тогава - дори изпитах някакво задоволство, че гласът ми се стори обикновен и без специална нотка за мен. Това ме успокои. Може би с виждането наистина магията щеше да бъде развалена. Бях взела правилното решение - да се видим. По-късно имаше още един път в живота ми, когато почувствах същото задоволство, чувайки нечий глас. Задоволство, че гласът не ми въздейства. Но пък с какви последици от реалното виждане...Давайки тези примери, достигам до мисълта, че страхът е този, който прави един глас въздействащ или не. Явно това е поредна сламка, която се опитвам да хвана усещайки, че пропадам в блатото, наречено любов. Но никога досега успешно.
Какво стана на срещата ли? Не знам. Просто нищо за мен не се промени. Обичах. И не знаех какво искам. Дали тогава това е истинска любов? Или просто не бях се научила да обичам? Познавах усещането, желанието да виждаш, чуваш и усещаш наоколо любимия човек. Но нещо се губеше. Май желанието да докоснеш. Все още не мога да опиша дори на себе си това усещане. А как да го обясниш? Как да кажеш - изпитвам болезнено силно желание да те виждам, да те гледам, да знам какво мислиш и какво чувстваш, а да не знаеш искаш ли да докоснеш. Някак не се сещах точно за това. Достатъчно се измъчвах от всички други желания.
Само че нещо стана след срещата. Загубих способността да говоря дори виртуално. А имах усещането, че и отсреща желанието намаля. Или може би си въобразявах поради собствената си неспособност да продължа да общувам по същия начин, който ми докара всичко. Но чувството, че обичам не изчезна. Затова Тони бе тази, която "отнасяше" всичко. С нея можех да говоря. С нея нямах предразсъдъци, нямах задръжки, така както беше отначало със Светла и всъщност повече. Продължавах да се измъчвам заради любовта си към Светла, но бях загубила надежда, че може нещо да се случи. И въобще какво можеше да се случи, след като самата аз не знаех какво искам. Така се стигна и до виждане с Тони. Не обърнах голямо внимание на събитието. Просто едно виждане. Особено като се има предвид, че след това веднага имах уговорена среща със Светла и през по-голяма част от времето сърцето ми биеше учестено с мисълта за това.
А времето минаваше.
                                                          *                    *                   *
Продължавах да си рева денонощно заради Светла. Дали е било по инерция? Дали наистина е била толкова силна любовта ми? Как човек може да обясни защо точно изпитва определени чувства? Колко пъти замисляйки се над усещането, че умирам, защото някой не е до мен и с мен, започвам сама да се оборвам, че може би това не е любов, че сигурно е чувство за собственост, за наранено честолюбие, за какво ли не друго. Как човек може да разбере разликата между тези няколко чувства? Струва ми се, че някой може да каже, че ако се замисляш дали е любов или друго, значи не е любов. Но аз не мисля така. Струва ми се, че по този начин се опитвам да се убедя да не страдам. Защото принизявайки мъката си до такива усещания, които не бих желала да имам и поради които да действам, се отричам от нея. И се надявам по-бързо да ми мине. Но когато преброя месеците, когато се върна назад и видя, че четири месеца не са били достатъчни, за да се излекувам, всичките ми оборвания и въпроси любов ли е нещо или не отпадат. И си признавам: обичам.
В същото време срещата с Тони не промени нищо между нас. Продължавах да се чувствам свободна с нея. Виртуалното си беше виртуално. Продължихме със закачките, усмивките, сериозните неща и която от каквото имаше нужда в определен момент. Така дойде моментът, в който решихме да се видим за втори път. И със Светла се бях видяла отново. Доколкото си спомням, преди виждането успях да изпия поне 300 гр. някаква ракия. Поводът беше да гледаме интересно състезание. Точно аз трудно успявах да го гледам, тъй като за пръв път в живота си разбрах какво означава да виждаш двойно. Явно през тази година "двойно" щеше да стане съпътстваща дума в живота ми. Като че ли си вечно пиян. Винаги имаш избор от двойно и винаги си част от двойно...Успях да се прикрия и тя нищо не разбра. Спомням си най-вече усещането, че трябва да седна твърде близо до нея. Така бяха разположени седалките. Твърде близо. Тогава май разбрах и какво означава да искаш да докоснеш. И разбрах колко се страхувам от докосването. Не мога, "НЕ МОГА" крещеше всичко в мен. После дори успяхме да поговорим, за нещо си. А аз исках да й кажа, но така и не успях. Взехме си довиждане и толкова.
А после и с Тони решихме да се видим отново.
На тази втора среща влязох в "двойното". Тя изглеждаше по-различно. Като че ли я виждах за пръв път и преди това срещата е била с някакъв друг човек. Изпитвах удоволствие да я наблюдавам отстрани и да се наслаждавам. Винаги казвам, че нямам определен модел и възглед как да изглежда човек, но въпреки това едни дънки и едно кожено сако ме накараха да видя отново по съвсем различен начин човека. В случая: Тони. Това ме кара да си спомня една друга случка в живота ми. Имах среща с младеж. Той се появи в облекло в стил, който много харесвам и който много му отиваше. Възхищавах му се и явно погледът ми е бил изразителен, така че в един момент младежът ме попита защо така го гледам. На който въпрос отговорът ми беше: "харесват ми дрехите ти". Той май малко се обиди, защото ми отвърна с "ами тогава да се съблека и да оставя дрехите тук срещу теб, а аз да се махна?". Което ми напомня и затова как изразявайки мислите си, понякога казваме неща, които звучат твърде различно. Ако бях казала: "Изглеждаш страхотно в тези дрехи", предполагам, че нямаше да получа същия отговор. Но да се върна на втората си среща с Тони. Нещо стана. Започнах да мисля за нея по друг начин. И го нямаше колебанието и незнанието, което имах към Светла. Но пък още си плачех за Светла.Тя ми беше болката.
Ето ти - двойно!
                                                          *                    *                   *
Случвало ли ти се е да избираш между две невъзможни неща? Е, аз го направих. Може би звучи налудничаво или смешно, но може би всъщност дълбоко в себе си съм таяла надежда. Нали надеждата умира последна. Чувствах , че се отдалечавам от Светла, но чувствах и че я обичам. Ставах все по-близка с Тони, но не можех да мисля за влюбване, защото нали обичах Светла? Но пък все по-често мислех и за двете. Сравнявах ги. Сравнявах усещанията си. Освен това често споделях терзанията си по отношение на Светла с Тони, като по този начин отричах и пред нея, и пред себе си, че по време на онази среща нещо се е зародило у мен. Все още не разбирах желанията си, а и не бързах да ги разбирам. Бях наясно каква съм. Поне така мислех. Никога не бях докосвала жена интимно, имах смътното знание какво ми липсва в отношенията ми с мъжете, но нали докато не провериш нещо, не можеш да бъдеш сигурен в него? Сигурно изглежда, че си противореча, но в разговорите си с други жени, твърдях, че знам какво искам и знам каква съм. Това предизвикваше въпроси как така съм толкова сигурна, след като не съм опитвала с жена. Не можех да отговоря убедително. А и наистина сега е по-различно. Или стана по-различно в момента, в който "опитах". Явно и у самата мен е имало някакво дълбоко съмнение, защото по-късно реших да разбера по мой си начин. Така че, по моите разбирания, да не нараня никого. Не знам дали не нараних, но това е друга история... И все пак - бях сигурна. Което малко ме отплесва към едни други размишления доколко си вярваме. Доколко вярваме в усещанията си, кога започваме да ги наричаме знания и въпреки това се съмняваме в тези знания. И кога идва момента, в който не се съмняваме. Но пък дали има такъв момент? Няма да продължавам в тази посока, защото знам, че те интересува всъщност какво стана със Светла и Тони, а не другите световни и житейски въпроси.
И така, все по-често мислейки за Светла, у мен възникваха и мисли за Тони. Все по-често вторите изместваха първите. И най-накрая успях и да го забележа. И си дадох сметка, че...нещо не е наред. Нали обичах Светла, тогава защо мислех повече за Тони? Защо исках по-често да виждам Тони и срещите си с нея очаквах с радост, а тези със Светла - със страх?
Добре де, май е време да приключвам, това е стара история и всъщност започнах да ти я разказвам, защото исках да се измъкна от въпроси за настоящите ми истории :) И още нещо...но него ще оставя на теб да го видиш, ако пожелаеш.
ОК, един ден реших да поставя пред себе си въпроса коя бих избрала, ако можех да имам и двете. Знам, че ще ми кажеш, че вече съм била избрала, щом съм стигнала до подобни размишления и съм мислила, че мога да избера. Но едно е усещането, друго е да признаеш пред себе си, да се поставиш в определена ситуация, да я изживееш и тогава да си сигурен. Да знаеш. Не изпаднах в много терзания при избора си. И не съжалявах за загубата на другата. Дадох си ясна сметка към какво се стремя, какво искам в едно приятелство, в една връзка, коя ме кара да се чувствам свободна и ме усмихва. Свободна. Това е ключовата дума. И досега всеки път това е определящото и най-важното. Не знам дали ме разбираш. И ако не ти се е случвало да обичаш и в същото време да се се страхуваш от човека, когото обичаш, то моите поздравления. Но ако не ти се е случвало да усещаш безкрайността в една прегръдка, всичко наоколо да се разтвори, да не мислиш нито за минало, нито за бъдеще, да нямаш усещането, че някой е твой или ти негов, да няма малко или много, да си сам и същевременно с този, когото прегръщаш, ще ти пожелая да го усетиш. Не знам дали успявам да го опиша разбираемо, но аз го нарекох Свобода.
След всичките ми приказки сигурно ти е ясно какво съм решила. А може и да ми кажеш: "Е, добре де, ама то тези неща стават ли така - решаваш и вече не чувстваш нищо към едната? И какъв е смисъла на цялото упражнение?" Може би трябва да уточня, че всички тези събития се случиха в продължение на пет месеца. Не разказах за десетките разговори, за срещите, за още многото сълзи, за ревността. За момента, в който сдобрявах обекта на моята любов с човека, от когото ревнувах, за дълги разходки и погледи от близко разстояние...След тези пет месеца разбрах какво искам. И кого искам. Тони.
                                                          *                    *                   *
Никога не съжалих за избора си. Да, тръпката към другата остана, не изчезна като с магическа пръчка. Но за себе си бях уверена кое е истинското. Знам, че ти е любопитно и какво е станало след това. Дали това е краят? Нали избирах между невъзможни неща?
Ще кажа само, че всичко е възможно...ако наистина го искаш...

КРАЙ

*****