Губя те!

Губя те...! Губя и последното от теб...! Аз знам, че нищо не съм имала... Но защо все пак чувствам, че те губя...?
Все по-малко и по-малко от теб... Все по-рядко и по-рядко... те виждам...! Дали като излея сълзите си... това ще ми помогне...? Дали като изплача сърцето си на белия лист... това ще притъпи болката...? Дали въобще нещо може да я притъпи...? Няма те...!

Аз знам, че така трябва да е...! Знам, че не мога нищо да направя...! Знам, че няма смисъл да искам нещо...! Че няма смисъл да се надявам на нещо...! Че всъщност всичко е една илюзия...! И защо все пак се поддавам на тази илюзия...? Защо понякога приемам желаното за реалност...?
И защо се самозалъгвам с нещо...? Не е ли по-добре да приема, просто да приема всичко така, както си е и да не се опитвам да намирам нещо в думите...? Защо по дяволите...?
Ядосвам се... на себе си... Няма на кой друг... Защо не мога да въведа контрол в чувствата си и живота си...? Защо не мога веднъж завинаги да се разбера със себе си и да престана да искам невъзможното...? ЗАЩО?!?

И думите дори ми бягат... Като теб... И те си отиват с теб... Всичко си отива..
А хората казват... когато загубиш нещо... потърси друго...
НЕ ИСКАМ...! Точно в това е въпроса... Не искам... Успея ли да поискам... тогава значи вече я няма загубата...
Кой може да ми помогне...?
Искам да искам... но не мога...
Кога ще стигне до края всичко това...? До края, за да има ново начало...

*****