Изстрадано

"Не те обичам" - изкрещя в лицето ми, и сълзите, които до този момент сдържаше, вече докосваха тръпчинките и, родени от това безсмислено усилие - да ги спре.
Целунах розата, която държах в ръката си и я оставих до Нея, миг преди да избягам далеч. От жестокостта.
От безсилието.
От обречеността.
От всичко, което следваше след такива думи.
Докато бавно се отдалечавах, забранила на себе си - и сълзите, и думите, си спомних за Вчера, когато... Когато за първи път, изрече онези думи, които получиха своето отрицание Днес. Като стена, която си мислиш, че си разрушила, а следващия път тя се изправя пред теб двойна. И непробиваема. И вече не блъскаш по нея, просто се обръщаш и бягаш.
Бягаш.
Знаех, че Тя се страхува. Страх, който беше и мой и срещу който нямах, какво да изправя. Нито Тя. Можехме да го победим само с онова Заедно, което... Което беше само Вчера. Днес, то не съществуваше...
Минаха месеци, през които гонех спомена за Нея с някоя чаша, пълна с тръпчива течност, която замъгляваше съзнанието ми. Понякога, като шамар се възвръщаше онова страшно "Не те обичам", което ми напомняше, че в онази лява страна още бие живо сърце. Една болка, грозно го затискаше.
С неумението ми да я преодолея. Заради, която възкръсваше в мен и Тя.
Въпреки...
След тази случка, затворих сърцето си. Пуснах решетките, сложих катинара и го заключих. Оставих го да ръждясва, в тъмното от всички убити надежди. В празното от всички загасени светлини.
И го забравих...
Беше изминала повече от година. Бяхме в едно заведение, в което празнувахме студентския си празник с колеги, под звуците на високата музика и на онези пъстри светлини, които създаваха един цветен хаос, и правеха цялата атмосфера, някак жива. Там, под купола на разноцветните лампи - видях очите й. Две сини, тъмносини морета, които обичах.
Още.
Стоях и я гледах, неестествено неподвижна и сякаш цялата музика, изведнъж заглъхна, за да чуя отново жестокото "Не те обичам." Тръгнах към входа, без да давам обяснения на никого, просто исках да се махна.
Да избягам.
За втори път.
Слаба съм, Господи.
Как ме гледаха очите и.
Нейните очи.
Нейните морета.
Излязох навън. Валеше. Студен, безразличен дъжд, който сякаш искаше да скрие сълзите ми. Да ми ги забрани.
Вървях под дъжда, а в мислите ми кънтеше "Не те обичам..." "Не те обичам..." Не разбрах, кога бях тръгнала по улицата. Видях фаровете на някаква кола, които светеха сякаш в мен... Не чух клаксона, в главата ми крещеше "Не те обичам..."
Събудих се в болницата. Видях Я да стои до леглото ми. Плачеща. Две сини, тъмнисини морета, чийто вълни се стичаха по лицето й. Исках да протегна ръката си и да спра сълзите й. Не успях, защото ръцете ми тежаха, а точно в този момент, в стаята влезе един възрастен лекар, който Я помоли да излезе. Три месеца, Тя всеки ден беше до леглото ми. Хранеше ме, докато свалят гипса от ръцете ми. Учеше ме да вървя отново, когато свалиха другия от краката ми. Вземаше част от моята болка, когато резките движения ме караха да стена. Три месеца, през които нито веднъж не си спомних нейното "Не те обичам", защото цялото й същество, казваше друго. В нощите, когато седнала до леглото ми, разлистваше книги, четейки ми на глас, докато заспя. В стиховете, които измисляше за мен, докато се върна от смяна на превръзките. Във всеки един миг, когато беше до мен. Когато ме изписваха от болницата, тя стоеше на стълбите с една роза в ръката си и ме посрещна с две думи, които върнаха онова Заедно.
По-силно.
По-истинско.
По-наше.
О - б - и - ч - а - м т - е...
Чу света.
И ни повярва...

*****