Страшно е, когато онази камбана мълчи

Липсваш ми...
В тъмното протягам ръката си и ме порязва отсъствието ти. Цигарения дим, рисува образ на Жена, а нещо в мен, изкрещява твоето име. Загасям цигарата в пепелника. И се усмихвам на смелостта, с която вярвах, че някога мога да те залича. И да забравя всичко. Онази нежност, която дори въплатена в прозаични жестове, ми стигаше, за да извикам пред света, че имам всичко. Защото имах ТЕБ. Измервах целия си свят - с твоите очи, с твоята усмивка, твоите ръце. И това ми бе достатъчно. Докато тези, които не могат да обичат, не ни завидяха. Защото в техния кръг Тя и Тя, нямаше. Имаше само Тя и Той. И започнаха да ни сочат с пръст. Трябваше ли да убием, звъна на камбана, само защото ТЕ блъскаха по нея фалшиво? Винаги ще има хора, готови да убият нещо красиво, в безсилието си да го създадат сами. Ще се върнеш ли? Моля те. Искам да хвана ръката ти.
Отново.
Страшно е, когато онази камбана мълчи...

*****