Дейзи

Дейзи изключи компютъра си и се отпусна на стола. Затвори очи. Току-що беше приключила с превода на последните страници от обемната документация, която шефът й беше дал като извънредно спешна работа през уикенда. За труда си Дейзи щеше да получи допълнително възнаграждение, но в този момент тя мислеше единствено за почивка. Изпитваше удовлетворение от свършената работа, защото много обичаше професията си.
Минаваше шест часа. Дейзи взе една хавлия и отиде да се изкъпе. Десетина минути по-късно тя подсушаваше слабото си, но добре оформено мускулесто тяло. След като се напръска обилно с мъжки дезодорант, тя облече бяла тениска и обу сини джинси. До гардероба я очакваха прилежно лъснати черни каубойски ботуши. Взе гребен и се погледна в огледалото. Красиво лице с мъжки черти и спокойни светло-зелени очи - само това виждаше Дейзи. Набързо среса правата, късо подстригана коса, облече черното си кожено яке и напусна малкия апартамент.
Навън вече се свечеряваше. Хладен вятър посрещаше излизащите от офисите забързани служители. Повечето от тях искаха колкото се може по-бързо да се приберат по домовете си и да се стоплят от уюта и усмивките на техните близки. Дейзи имаше дарбата да чувства хората, да усеща техните мисли, копнежи и желания; да отгатва истинската им същност, още преди да е разговаряла с тях. За да не й влияе тълпата, тя често се вглъбяваше в себе си и по този начин ставаше недостъпна и далечна дори за най-близките си роднини, които понякога се дразнеха от нежната затвореност, мислейки Дейзи за високомерна и безчувствена.
Но всичките те се лъжеха ! Дейзи пазеше сърцето си чисто, недокоснато от хорските дребнавости, подобно на безпристрастен наблюдател, рисуващ пейзаж, който иска да отрази видяното максимално точно, без лично влияние.
Монотонното ежедневие и многото работа пречеха на Дейзи да мисли често за собствените си желания. Неусетно бе дошъл и месец ноември. Студът тепърва щеше да сковава мечтите, да пречи на поривите и да обрича десетки души на самота.Вървейки по улиците, сред обичайния градски смог Дейзи долавяше не само изпаренията от автомобилите, но и пушека на старите комини, което й напомняше за малкото щастливи години от детството й, когато семплото, искреното и истинското струваха повече от фалшивия блясък на престорените и насила наложени ценности.
Дейзи минаваше покрай лъскавите добре подредени витрини без да се заглежда. От време на време дочуваше отнякъде "Довиждане, приятна вечер !", после отново се изолираше от страничните шумове и се мъчеше да долови гласа на собственото си сърце ...
Вървеше с твърда, уверена походка. Неусетно стигна до светофар и трябваше да спре. Погледът й беше привлечен от красивите букети на витрината на магазин за цветя. Един спомен нахлу в мислите й. Дейзи се обърна назад във времето и се видя в случка отпреди няколко месеца, която щеше да помни цял живот.

В началото на лятото тя прекара една седмица на планина, като екскурзовод на малка група туристи. Сред чужденците имаше красива млада французойка, която още от самото начало хвърляше недвусмислени погледи към Дейзи. Един следобед сиви облаци бяха надвиснали над планината, във въздуха се усещаше напрежението на приближаващата буря. Дейзи предупреди туристите да не се разхождат далеч от хижата, където бяха отседнали.
С първите капки дъжд дойде при нея разтревожен един от чужденците, за да й каже, че французойката е изостанала, когато са се прибирали , сега не е с тях и не знаят дали в бурята ще може да се прибере сама. Дейзи незабавно взе раницата си и напусна хижата.След дълго лутане в поройния дъжд тя откри французойката, скрила се в малка пещера, изсечена от природата в скалите на планината. Беше немислимо да се връщат точно сега, защото дъждът валеше прекалено силно, а и момичето беше с навехнат глезен.
Дейзи запали огън. Носеше сухи дрехи в раницата си. С всяка свалена дреха от тялото на французойката възбудата на Дейзи растеше. Не след дълго върху постланото одеало две женски тела потръпваха и се преплитаха, огънят хвърляше искрици, съчките пропукваха, а навън гръмотевици разсичаха небето ...

Последна страстна целувка, последно докосване...
Бурята беше утихнала, дъждът - почти спрял.

Две млади жени се спускаха бавно от планината към хижата, две сродни души сами срещу целия свят... Едната от тях носеше букет от свежи горски цветя, а красивото лице с мъжки черти на другата беше все така спокойно, но от светло-зелените очи тъгата бе изчезнала завинаги ...

* * *
Сега Дейзи вървеше по своя път, срещаше и подминаваше много хора без да се спира нито за миг заради тях. Вече нищо нямаше да е както преди.Чуждите емоции, които досега оставяха диря в сърцето й подобно на кръговете от хвърлен камък по повърхността на езеро, сега се отразяваха като в огледало.

Дейзи стоеше на тротоара и чакаше да премине от другата страна на улицата . Безпристрастен наблюдател на кръговрати и кипящ живот. Ведро, безоблачно небе след буря, разкриваща само за няколко мига всички мистерии и лекуваща многолетни страдания. Буря, освободила завинаги една страдаща душа ...

*****