Отново

"Ало, здравейте, казвам се Вера и бях съученичка на дъщеря ви..."
Така започна всичко или по-скоро така завърши.
Бяха минали десет години. Десет години, в които се срещахме няколко пъти и никога не намирах смелост и време да кажа истината, да обясня действията си, поне доколкото мога... Да обясня десетките цветя пред вратата й, мълчанието в телефонната слушалка... обяснителните бележки и дългите погледи. Да обясня защо... Сега можех... и исках...
Беше сякаш онзи ден, когато влезнах в една нова класна стая и видях Нея сред всички други. От тогава година след година виждах само Нея и мислех само за Нея. Обожавах да я наблюдавам през дългите часове. Не виждах и не чувах нищо друго. Нещо ме караше да поднасям всеки ден нови и различни цветя пред Нейната врата. Просто ги оставях Там. И се скривах зад ъгъла. Като верен страж в очакване да се появи. Дълги часове в очакване... заради 5 секунди, в които я виждах отново, отново вечерта след като 6 часа сме били "заедно" през деня... Казвах "Обичам те" наум пишех й писма в които казвах "обичам те", но на някакъв странен език. Език, който само аз разбирах,а тя - не... Странно чувство е това. Хем знаеш, че си го казал на човека, хем знаеш, че всъщност той не те е разбрал... А после и това не ми стигаше. Звънях по телефона и дори няколко пъти говорихме, а аз твърдоглаво отричах,че съм аз :)... Растяхме... и аз я последвах там, където искаше да бъде тя... За да бъда с нея. Сладки мигове. Дори седяхме на един чин, а аз... аз не успях да й покажа колко много държа на нея... След няколко години отново я последвах в нейното решение. Един ден започнах да разбирам, че моята компания е приятна за Нея. Започнах да виждам, че ме харесва... и.. какво ли?... Изплаших се... Може би се изплаших, че не знам какво да правя, може би исках да запазя мечтите си такива, каквито бяха. Изплаших се... и се отдръпнах... не, не просто отдръпнах, бях груба с нея. Така, че повече да не пожелае да бъде близка с мен. Е, щастлива ли бях?... Отново само с мечтите.
Минаха още години... още десет. Години през които сънувах и отново мечтаех. Години, в които десетки пъти си представях как я срещам и признавам, че всъщност я обичам. Имах възможност няколко пъти. Всъщност имах ли... не знам... важното е, че не го направих... Но СЕГА... сега ще го направя... сега...
"Може ли да ми дадете неин телефон... или аз да оставя мой, за да се свържем?"
"Съжалявам, тя не е в страната"
"Аз... да... благодаря... дочуване..."
Нещо се качи в гърлото ми. Както винаги бях закъсняла. Закъсняла и този път. Не е в страната... спомням си... Тя беше казала... че иска това... Не е в страната!!! Не искам да се утешавам, че така може би е по-добре. НЕ ИСКАМ! Искам да можех да чуя гласа й, искам да можех да я видя и разбера мислите й, каквито и да са... искам да бях направила всичко това по-рано... Може би все пак някой ден ще я намеря... и ще й кажа...
Закъснях...! Отново...!

*****