Заповядвам ти - Тръгвай...

Подреждам си мислите... Разпиляни безжалостно от присъствието ти... Губя очертанията им, когато са просмукани от теб... Потъват в сянката на твоята същност... И по малко се сливат с хаоса, който неизменно е загърнал, крещящата ми голота... Извикана от очите ти... Попивам дълбочината на погледа им... Като восъчна фигура, която се стопява от силата на пламъка... И се превръща в горещи капки... Разрушили формата й, за да извикат сърцевината... Боли от разтопеният восък... Когато липсва разстояние... Времето за изстиване е прекалено кратко... И прогаря със себе си всичко...
Отдалечи се... Не пристъпвай толкова близо, моля те... Болезненото приближаване ще промени сърцевината... И тя ще издраска друга форма... Тогава в някое от присъствията си - ще се разминеш с фигурата... И ще се случи непростимото - да не се срещнем... А да сме там...
Превързвам си раните... Нанесени безпощадно от сблъсъка ни... Сменям кървави бинтове, от спомени... Шия без упокойка драскотините, от несбъднатост... Използвайки конци, от примирение... Тънката игла на желанията ми, става все по-малка в ръцете ми... И все по-трудно, остават красиви белези... В душата ми, която посрещна непростимото... Да сме там, а всъщност да ни няма... Непознали себе си в толкова близост... В толкова разтопен восък, който не изстива... Прогорил всичко... Нима не можа да предвидиш, че крехката повърхност, няма да издържи толкова топлина?... Че огъня се нуждае от охлаждане, за да има от какво да лумва отново?..
Подреждам си мислите... Разпиляни безжалостно от отсъствието ти... Губя очертанията им, когато не са просмукани от теб... И потъват в сянката на моята същност... И по малко се сливат с хаоса, който неизменно е загърнал крещящата ми голота... Неизвикана от очите ти... Попивам плиткостта на нищото... Като восъчна фигура, която замръзва от силата на вятъра... И се превръща в камък... Съхранил формата й, за да й забрани сърцевината... Боли от каменната плоскост... Когато липсва близост... Времето за стопляне е прекалено кратко... И замразява всичко със себе си...
Приближи се... Не отивай толкова далеч, моля те... Болезнената далечност променя сърцевината... И тя издрасква друга форма... Тогава в някое от отсъствията си - ще се блъснеш в фигурата... И ще се случи непростимото - да се срещнем... А да ни няма...
Прощавам ти раните... Които не ми нанесе... Сменям бели бинтове, от спомени... Шия без упокойка несбъднатостта, на драскотините... Използвайки конци от гняв... Дебелата игла на желанията ми, става все по-голяма в ръцете ми... И все по-трудно, остават белези от красота...
В душата ми, която не намери средата... С теб... И със себе си...
Затова няма вече никакви восъчни фигури, мила... И каменни, няма...
Прегърни ме за сбогом...
И избягай от мен...
Чуваш ли?...
Преди да си подредя мислите... И да поискам да те задържа с най-безшумната дума... Това ще е твоята сигурна смърт... Такава ми е природата, просто - разрушителна...

Заповядвам ти - тръгвай...

*****