Толкова си...

Сълзите толкова безпощадно, размазват грима ти... Тъмни ивици, бавно се стичат надолу по лицето ти... Толкова си истинска, точно в този миг...
- Ти просто нямаш сърце! Безсмислено е повече да се самозалъгвам! - продължаваш да крещиш срещу мен, докато с треперещи пръсти посягаш за цигара... Кичур коса, нахално скрива от мен мига, в който устните ти оставят червило върху вече запалената цигара...
- Не мога повече! Не издържам вече да чупя късчета лед от мястото, където е сърцето ти! Уморих се да се блъскам в стени от безчувственост, само, защото се опитвах да видя зад тях! И си измислях, че отзад е пълно с нежност! Но вече не вярвам в това! Не вярвам! Край! Отивам си!
Риданията отново прекъсват гласа ти... А онези тъмни бразди по лицето ти, стават все по - дълбоки... Толкова е жесток, този мълчалив израз на безсилието ти, което рисува тези картини по лицето ти... Толкова си бяла, точно в този момент...
- Не ти пука, нали? Дали оставам, дали си отивам, ти е все едно. Винаги ти е било все едно. А аз глупачката в тази пустиня, търсих вода... Сигурно ти е било смешно да ме гледаш отстрани... Как вярвах в неща, които не съществуват... Как залагах на нещо, което никога не го е имало... Все едно имаш едно единствено нещо и един ден се събуждаш, а то просто е изчезнало... Боже...
Докато нервно загасяш цигарата в пепелника - забелязвам, че ивиците на лицето ти са засъхнали... Само една прозрачна сълза се е спряла в миглите ти, сякаш в колебание дали да се върне назад или да се плъзне надолу по стръмният ъгъл, който върви към устните ти... Не видях, какво избра онази прозрачна капка, преди да я лишиш с рязкото движение на пръстите си от посока, завинаги...
Очите ти ме гледат изпитващо... Знам, че очакваш да кажа нещо... Да те опровeргавам... Да те обвинявам... Да се оправдавам... Безразлично ти е точно какво - просто искаш да кажа нещо... Имаш нужда да чуеш нещо... Толкова си прозрачна, точно в този миг...
- Махам се! - почти нечуто го казваш, сякаш повече на себе си, отколкото на мен...
Отваряш примирено гардероба... Изваждаш куфара и с всяко движение вече разбирам, че си сериозна, наистина... С резки движения, нахвърляш дрехите, мачкаш ги нехайно, сякаш им казваш, че ти пречат да избягаш по - бързо оттук...
Докато хората бягат отнякъде, никога не са си отишли напълно, не разбираш ли?... Докато бързат да загърбят някого, винаги оставят една забравена частичка от себе си, която не са видяли, че е останала...
Затваряш куфара, с който доказваш на себе си, че си надбягала времето... Толкова си моя, точно в този миг...
- Ще ми кажеш ли нещо, преди да замина? - с дързък поглед се скриваш в очите ми...
- Заминавай!
Само за миг, строших всичката дързост в тях и отново се раждат сълзите... Без усилие, даже...
Чувам, как пускаш водата в банята... Ще оставиш всички онези криволичещи тъмни ивици от лицето си там... За да стряскат нощите ми... Да крещят в дните ми... Да ми напомнят, че съм виновна...
Да ми казват, вместо теб, че нямам сърце... Да ме питат, като теб - защо не мога да обичам... Да ме съдят, заради теб...
- Сбогом!
Вратата, която затръшваш, не очаква моя отговор...
Толкова си неразбираща, точно в този миг...

Любов моя....

*****