Животът е прекрасен (все пак)

Скапан живот, мислеше си Силвия, докато гледаше догарящата свещ. Като някакъв объркан лабиринт с безброй пътеки. На пръв поглед създава впечатление за много възможности, а всъщност... а всъщност повечето от пътеките се оказват задънени улици. Само че за да разбереш това, трябва да ги извървиш. Скапана работа... Резултатът почти винаги е един и същ: удряш се в стена. Защо изобщо хората вършат толкова неща, които впоследствие се оказват безсмислени? Е да, не знаят, че пътят ще се окаже без изход, надяват се на щастие и успех, а дори понякога им се струва, че виждат края. Но има ли наистина край? Нима същата надежда, стремеж, вяра или както и да бъде наречено по друг начин не ни кара да продължаваме – и след като сме се сблъскали в стената?

Е, дори Животът да не е изцяло скапан, моят със сигурност е, продължаваше да си мисли Силвия. Свещта отдавна беше изгоряла и сега тя седеше в тъмното. За втори път ù изключваха тока през този семестър. Добре че квартирата ù беше малка и Силвия познаваше всеки сантиметър от нея наизуст. Живееше тук вече три години. За първи път ù бяха изключили тока преди около два месеца. Тогава едва успя да си плати наема, а за тока не остана нищо. Изобщо от няколко месеца насам нещата никак не вървяха добре. Майка ù успяваше да ù плаща студентските такси и да ù праща отвреме-навреме известна сума пари, но с квартирата Силвия трябваше да се оправя сама. Вече беше сменила няколко различни “професии”: сервитьорка в кафене, продавачка на пици, коректор в едно пропаднало списание, късала беше билетчета в кино... Най-добре като че ли беше, когато я наеха да прави някакви чертежи в една компютърна фирма, но това продължи само три месеца. В момента Силвия беше без работа и в поредната финансова “дупка”.

Е, а сега как ще се измъквам от ситуацията? – запита се Силвия. По навик погледна часовника си, но не можа да различи стрелките в тъмното. Стана, приближи се бавно до прозореца и погледна навън. Не е чак толкова тъмно... хм... я да видим... осемнайсет и трийсет.

На външната врата се почука.

По дяволите, помисли си Силвия, сигурно е дебелата гнусна хазяйка – идва да си иска наема. Силвия внимателно се приближи до вратата и погледна през шпионката. Мрак. Някаква фигура в мрака. Потропа се отново, този път някак неуверено. Силвия се колебаеше. Ще рискувам, реши накрая тя и отключи.

– Ъ-ъ-ъ... здравейте – прозвуча момичешко гласче откъм стълбите. – Аз... помислих си, че няма никой.

Ох, не е онова чудовище, въздъхна Силвия. Но кой тогава?

– Идвам във връзка с обявата...

Силвия беше изненадана. Обикновено тя беше човекът, който произнасяше тази фраза.

– Обявата за уроци по български език и литература – продължи гласът. – Нали Вие ги давате?

О, Боже, съвсем беше забравила! Преди две-три седмици беше разлепила няколко обяви за уроци. Хрумнало ù беше да опита – беше трети курс българска филология в СУ, може нещо да излезе...

– Ами всъщност да, аз съм... Няма ли поне една светеща крушка в целия този блок, за бога!

Силвия заопипва в тъмното за електрическия ключ

– Вече пробвах, в целия коридор няма ток – обясни момичето.

Аха, така значи – аз се претрепвам, за да си плащам наема, а на тези идиоти тук не им пука за осветлението в собствения им коридор! Силвия се ядоса още повече, но се овладя.

– Много съжалявам, че сме принудени да разговаряме в тъмното – рече извинително тя. – Проблемът е, че и при мен в момента няма ток... Какво ще кажете да излезем и поговорим навън?

– Да, разбира се - беше бързият отговор.

След пет минути бяха на улицата. Силвия имаше възможност да огледа бегло своята събеседничка. Наистина беше младо момиче, високо, светлокосо, с доста бледна кожа – лицето и ръцете ù се открояваха в здрача.

– Казвам се Калина и съм 11 клас. Тази година завършвам... Искам да кандидатствам с български език и литература. Видях обявата за уроци и понеже не беше посочен телефон, реших да дойда на адреса...

Силвия ù зададе още няколко въпроса, а от своя страна ù съобщи, че все още не е завършила специалността и че досега не се е занимавала с даване на уроци.

– Това не те ли притеснява? – попита я накрая.

– Ами... не. Повечето мои съученици ходят на уроци при разни изкукали даскали, които хич не са наясно с нещата и просто гледат да им приберат парите. Пишат теми, които после трябва да зазубрят за изпита. Аз не искам такива уроци. Искам да ми се говори за литературата по същество, а не какво да включа в увода, изложението и заключението на анализа... Не че това не е необходимо, но на мен ми трябва друго...

Докато Калина говореше, Силвия си спомни за себе си преди четири години. Беше изпитвала съвсем същото нежелание да играе по остарелите правила, същото възмущение и недоволство от методите на преподаване в училище – нуждаеше се точно от това “друго”. Но какво се беше получило накрая? Трябваше да стисне зъби и да прави като всички останали, ако искаше да влезе в университета. Тогава много се съпротивляваше, но след като записа българска филология (а това беше мечтата ù), я връхлетяха толкова много нови неща, че все по-рядко се сещаше за годините, прекарани в гимназията. А и с приближаване на дипломирането в най-голяма степен я вълнуваше въпросът дали ще си намери работа след това. Нямаше кой знае какви възможности за завършилите българска филология...

Калина спомена, че освен с български език и литература възнамерява да кандидатства и с английски. При всички случаи ще се опитам да я убедя да хвърли услилята си именно там, зарече се Силвия. Повървяха и поговориха още малко. Решиха, че ще е най-добре да проведат два-три часа пробно, след което Калина да реши дали иска да продължат. Уточниха и цената за един час – не беше никак лоша сума. Ако нещата потръгнеха, месечният бюджет на Силвия щеше да получи една страшно необходима финансова инжекция. Уговориха се да се видят в понеделник, три часá следобед в квартирата на Силвия.

На път за вкъщи Силвия се отби у Кирил – неин колега, следващ история. Беше най-добрият ù приятел и човек, на когото можеше да разчита. Чувстваше се адски неудобно да го помоли за заем, но в момента друг изход нямаше. Получената сума щеше да е достатъчна, за да плати тока и да изкара някакси до края на седмицата.

* * * *

В понеделник към 15. 20 ч. Калина попълваше тест в квартирата на Силвия. Силвия беше решила, че един сравнително труден тест ще е чудесно средство за установяване нивото на Калина; след него щеше да знае как да процедира по-нататък.

Сега Силвия седеше на един стол и мълчаливо наблюдаваше как Калина решава теста. Не ми се е сторило онази вечер, тя действително е много беличка, мислеше си Силвия, докато палеше цигара. Косата на Калина беше светлокестенява, почти руса. Лицето ù имаше много нежни черти... Открито чело, правилен нос, красиви малки устни. Бузите ù бяха страхотни – розови и все още по детски пълни. Изобщо на Силвия ù беше трудно да си представи, че седящото на два метра от нея момиче е на 18; имаше нещо толкова мило и детско в изражението ù. А очите? Силвия никога не беше виждала по-красиви очи – морскосини, с толкова дълбок нюанс на синьо, че докато ги гледаше, Силвия имаше чувството, че потъва в някакъв огромен океан, все по-дълбоко и по-дълбоко...

– Готова съм – откъсна я от унеса тихият глас на Калина.

Силвия взе листовете и започна да проверява. След десет минути беше приключила. Удивително! В целия тест имаше само три грешки.

– Ако това беше част от кандидатстудентския изпит, бих казала, че определено си вътре! – възкликна Силвия. – Граматичната част е направо супер!

Розовите бузи на Калина леко почервеняха.

– Да, знам – отвърна тя. – Българският език не е проблем... Точно затова предпочитам да се концентрираме върху литературата.

– Разбирам – каза Силвия. – С какво предлагаш да започнем?

– Хайде да си поговорим за поезията на Вапцаров.

* * * *

Силвия седеше и мислеше. Урокът отдавна беше приключил и Калина си беше отишла. Преди да си тръгне ù беше казала, че определено ще има полза от подобни занимания. Уговориха се да се виждат три пъти в седмицата – понеделник, сряда и събота.

Какво невероятно добро развитие на нещата, мислеше си Силвия. Скоро щеше да е в състояние да върне заема на Кирил. Надяваше се и да няма повече проблеми с плащането на тока, поне докато траеха уроците. С Калина не бяха уточнили твърд срок, но със сигурност можеше да се очаква да продължат поне няколко месеца.

Това, което обаче я беше поразило още в първия урок с Калина, беше нивото на нейните знания. Това дете май обича да чете, и то доста добри неща, разсъждаваше Силвия. Притежава истински усет към литературата – нещо, с което повечето ù колеги в университета не биха могли да се похвалят. А Калина усещаше нещата. Не се плъзгаше по повърхността, а виждаше подтекста. Е, вникването в подтекста затруднява и хора, доста по-възрастни и опитни от Калина.

Месеците минаваха. Силвия нямаше проблеми със сметките, но затова пък противната хазяйка се беше опитала да увеличи наема на квартирата.

Един следобед, след поредния урок с Калина, тя цъфна на вратата с възможно най-мазната си усмивка и каза на Силвия, че наемите на квартирите непрекъснато се покачвали, та може би му е дошло времето и тя да направи нещо по въпроса. Пък и без това Силвия можела да си го позволи – нали давала частни уроци, а те, както е известно, стрували “луди пари”. Алчна бабушкера, ти дори не знаеш какво да правиш с парите, които сега ти давам, ядоса се Силвия. И преди се беше опитвала да я накара да плаща по-висок наем, но Силвия винаги намираше начин да ù запуши устата. Отговори ù спокойно, че цените на всичко растат, не само наемите на квартирите, но и тока, парното, водата, цените на градския транспорт и хранителните продукти. Освен това квартирата е стара и в ужасно състояние – крановете капят, бойлерът се разваля, изобщо всичко плаче за ремонт – какво ще каже дъртата крава за това, а?! Е, не я нарече “дърта крава”, но и този път хазяйката се повъртя, посумтя, измуча недоволно нещо под носа си и накрая се качи тежко-тежко обратно в своето апартаментче.

С изключение на този неприятен епизод всичко беше наред. В края на семестъра се очертаваха доста лесни изпити и на Силвия ù беше леко и спокойно. Уроците с Калина минаваха чудесно. Двата часа, определени за урок, се изпаряваха неусетно и почти винаги биваха продължавани с още няколко. Форматът “урок под формата на разговор” се оказа изключително успешна стратегия за подготовка, в чийто ход се засягаха теми, излизащи далеч извън рамките на конкретните произведения. Именно в това е същността на литературата, мислеше си с истинско удовлетворение Силвия, чрез нея човек достига до истините за своето битие, литературата му дава един безкрайно интересен, разнообразен и задълбочен поглед върху живота. Ако той е в състояние да го почувства и разбере, естествено.

Често когато Силвия нямаше лекции или упражнения и Калина свършваше училище, двете се срещаха в Борисовата градина и се разхождаха из София, разговаряйки за най-различни неща. Понякога ходеха на кино, театър или в някоя художествена галерия. Калина имаше слабост към изобразителното изкуство. Харесваше Ван Гог, Климт, Майстора. Можеше да говори с часове за тях, за анимацията, за поезията на Шели и Яворов... Силвия научи, че Калина има по-голям брат, който е женен и живее в Канада, че майка ù преподава графика в школа по рисуване, а баща ù е хидролог. Калина от своя страна разбра, че родителите на Силвия са отдавна разведени и че тя няма братя или сестри.

На два пъти родителите на Калина поканиха Силвия на гости у тях. Удивително свестни хора, особено за нашето издивяло време, помисли си Силвия след първото си гостуване. И двамата бяха страшно спокойни и отпуснати хора, с невероятно чувство за хумор. Ето откъде го е наследила Калина – та в това семейство непрекъснато се шегуват! Атмосферата в техния дом беше толкова приятна и спокойна, без дори следа от някаква агресия. Да можех да клонирам подобни семейства... – мислеше си Силвия.

* * * *

Дойде пролетта. Времето се стопляше, дърветата се раззеленяваха, навсякъде се усещаше свежият дъх от отиващата си зима и настъпващата пролет. Към седем часà всяка сутрин две-три врабчета кацаха на перваза на стаята на Силвия и чуруликаха толкова силно и оживено, че на нея ù беше невъзможно да продължава да спи. А тя искаше да спи и да продължава да сънува...

Напоследък много често сънуваше един и същи сън. Тя слиза надолу по някаква много стръмна пътека, а след себе си през цялото време чува някакво грозно ръмжене. То все повече се усилва, Силвия започва да слиза все по-бързо и по-бързо, почти тича по нанадолнището, спъва се в нещо и пада... В следващ момент тя лежи на брега на море, а цялото ù тяло е вкочанено. Откъм водата лъха невероятна хладина. Постепенно обаче започва да се стопля. Някаква приятна топлина започва бавно да я обгръща – отначало я усеща в стъпалата си, след това по глезените, бедрата, корема, гърдите, шията и устните; тя отваря леко очи и погледът ù потъва в две други – сини и необятни като морето около нея... В този момент Силвия винаги се събуждаше.

* * * *

– Днес по литература ни дадоха за домашно да напишем есе – каза Калина.

– Отдавна беше време... На каква тема?

– “Моят любим човек”.

Бяха приключили с определената за деня работа. Докато Силвия седеше до прозореца с цигара в ръка, Калина извади два големи листа от чантата си и ги остави на масата.

– Това е моето есе – каза тя. – Имаш ли нещо против да му хвърлиш един поглед?

– Не, разбира се. Дори настоявам! – заяви важно Силвия и се пресегна за листовете.

– Ами добре тогава, аз обаче ще тръгвам – измърмори Калина и преди Силвия да успее да каже нещо, изчезна навън.

Ако не я познавах по-добре, щях да си помисля, че я е срам от нещо, каза си Силвия и зачете.

Половин час по-късно Силвия лежеше неподвижно на леглото, а двата листа бяха върху гърдите ù. Очите ù бяха затворени. Есето... Не, това не беше есе. Думи, дори цели изречения от текста се бяха врязали в съзнанието ù и разтърсваха цялото ù тяло подобно на електрически импулси. “Моят любим човек” или... или най-красивото и изумително обяснение в любов, което може да съществува на този свят, точно тук, в ръцете ù, за нея...

Силвия се унесе в спомени.

Преди две години се беше влюбила в едно момиче. Никога преди не беше обичала някого толкова силно. Познаваха се от няколко години, още от гимназията. Бяха много добри приятелки. И двете отидоха да следват в София. Прекарваха почти цялото си свободно време заедно, излизаха, забавляваха се...

Една вечер и двете бяха леко пийнали и тъй като квартирата на Силвия беше далече, нейната приятелка ù предложи да пренощува при нея. Силвия прие, макар че беше леко притеснена. Вече беше започнала да осъзнава истинските си чувства, които излизаха далеч извън рамките на приятелството. Силвия не спираше да говори, като се опитваше по този начин да скрие своето притеснение. Но нещо стана и думите като че ли сами излязоха от устата ù в онази вечер: обичам те...

Това се оказа краят на тяхното приятелство. Силвия го преживя много тежко. Оттогава се стараеше да не се поддава повече на подобни чувства – те носеха единствено болка.

Калина я чакаше на уговореното място в парка.

– Здравей – поздрави тя.

Паркът беше почти празен. Седнаха на една пейка.

– Слушай, Калина... Трябва да ти кажа нещо – започна Силвия. – Аз не мога да те обичам.

Чувстваше погледа на Калина, прикован върху лицето ù. Не смееше да повдигне глава, за да не срещне дълбоките сини очи.

– Защото... ами защото нищо няма да се получи... Не ме питай, просто го знам. Вече ми се е случвало, няма смисъл... Ти си невероятен човек, но аз просто не мога, разбираш ли... Това е безсмислено, от две години непрекъснато се уверявам в това. Да не говорим, че подобни чувства няма как да просъществуват. Изобщо струва ли си човек да обича, когато знае, че скоро всичко ще свърши? Това води до нараняване, което искам да спестя... на теб и на себе си... Виждаш ли, любовта е като автомобил – колкото и нов и сигурен да е той, никога не знаеш кога може да катастрофира, а ти да загинеш... Е, ще се повозиш малко, ще бъдеш щастлив – за кратко. А дори и да не се блъснеш и умреш, в един прекрасен миг ще ти бъде казано, че времето за возене свършва и е време да слизаш...

Силвия вдигна очи и погледна. На пейката до нея нямаше никого.

* * * *

На следващия ден Калина не се появи за урока. Силвия чакаше и чакаше, а коремът ù се беше свил от притеснение. В един момент тя просто избухна в сълзи.

Как можах... как можах да ù наговоря онези отвратителни неща? Аз съм ненормална, чудовище... Хазяйката е истинско съкровище в сравнение с мен!... Вместо да ù кажа, че я обичам... и то от толкова време насам, аз я залях с тъпи, комплексарски, егоистични чувства!... Безсмислена любов – та такава няма... Автомобили... глупости! Трябва да...

* * * *

– Здравейте! Калина вкъщи ли е?

– О-о-о, здравей, Силвия! Не, защо – нали имате урок днес? Да не би нещо да е станало?

– Ами тя не дойде... Страхувам се, че вчера много я разстроих и...

– Нищо не ми е казала, но тази сутрин излезе на училище и всичко беше наред, струва ми се...

– А да знаете къде би могла да бъде сега? Искам да ù кажа нещо много важно...

– Тази сутрин спомена за изложба в галерия “Ирида”, на която смята да отиде. Почти сигурна съм, че е там...

– Ох, страшно Ви благодаря!

– И Силвия, ако след важното нещо, което искаш да ù кажеш, тя все още е разстроена, разчитам на теб да я доведеш у дома!

– Непременно!

В галерията имаше доста хора. Силвия трескаво се оглеждаше за познатата висока фигура. О, Боже! Ами ако Калина все пак не е тук... А е отишла някъде другаде? Ако направи нещо глупаво, въпреки че е такова зряло момиче?... Аз съм виновна за всичко, глупачка... Мислите бясно препускаха из главата на Силвия.

Ето я! Ето я, там в ъгъла! Тя беше!

– Калина!

Няколко посетители с учудване извърнаха погледи към викащото момиче.

– Калина! – извика още по-силно Силвия.

Вече беше до нея.

– Какво искаш? – попита студено Калина.

– Да поговоря с теб... Веднага...

– А аз искам да разгледам изложбата. Може би след това...

– Калина, моля ти се! Вчера аз...

– Не, не желая да слушам повече... Това вчера ми беше предостатъчно – прекъсна я Калина.

– Не... тоест да, но аз няма да ти повтарям онези простотии... Искам да ти се извиня – това бяха пълни глупости, които ги казах само за да...

– За да какво?

– Ами за да те отблъсна. Това е ужасно... Нямах никакво право да постъпвам така... Извинявай! Аз просто... просто се уплаших, уплаших се от чувствата си, а исках и трябваше да ти кажа съвсем други неща... Че това, което си ми написала, са най-прекрасните думи, които съм чела някога през живота си... Че чувствам същото, което чувстваш и ти... Че те ОБИЧАМ...

Калина този път търпеливо беше изчакала края на тирадата. При последните думи на Силвия тя се хвърли в прегръдките ù.

– Знаех си, че е така! И аз те обичам, не можеш да си представиш колко много...

Намиращите се наблизо посетители гледаха с възмущение двете прегръщащи се момичета. На тях обаче въобще не им пукаше. Те се намираха в един съвсем друг свят, нямащ нищо общо с този, който ги заобикаля.

*****