Крачка върху пеперудата

Ще разпоря света, ако превърна разстоянието помежду ни, във вик... Ще оттекне, като ехо, което ще се блъсне в теб, само на крачка разстояние... Но ще се взриви, толкова далеч, че няма да го чуеш... Стоиш единствено на крачка, но си далечна, колкото всички такива... Няма диря, по която да стигна от другата страна... Няма посока, която да ме отведе отвъд, онази проклета крачка... Няма среща, в нея за нас... Толкова щеше да е просто всичко... Ако не исках, да я търся... Ако очите ми не спираха, винаги в нея... И в невъзможността, с която ме посреща... Защо се опитвам, да намеря врата там, където има само стени?... Защо опипвам в тъмното, хладната повърхност, за да се убедя отново в неразрушимата й твърдост?... Защо крещя името ти, в празното пред мен, като знам, че то никога няма да ми отвърне с моето?... Кажи ми...
Мълчиш...
Дели ни крачката...
И там, в нейният стъклен свят - не достигат думите ми... Въпросите... Желанията... Не знам защо, продължавам да съм толкова жестока към тях... Приличат на пеперуди, на които счупвам крилете, тласкайки полета им все натам... Ако знаеш, за колко много смърт, съм виновна... На светещото стъкло, има полепнали хиляди мъртви думи... Въпроси... Желания... Прости ми, че с толкова много кръв съм изцапала света около теб... Не, че някога ще я видиш... Тя е зад крачката... Пълна с тихо разстояние... И най - шумната далечност...
Ти си щастлива, в неумението си да разбереш, че само в жеста, с който разрошваш косата си - има хиляди пеперуди... Не трябва, обаче, да ти е жал, за тях... Те умират - полетели към теб... Това е цената, за докосването им... И не вярвай, че ги боли от удара... Дори, когато праха от крилете им, се стича кротко и безмълвно, рисувайки по стъклото сълза... Не се страхувай, че привидно кухата й форма на сълзата, някога ще натежи толкова, че да счупи хладната сфера... Преодолявайки крачката... Не се плаши, че може, дори една единствена пеперуда, да успее да влети при теб... И да остане жива, в ръката ти... Те са обречени отдавна... Да не стигат...
Не се оглеждай... Няма живи пеперуди... Всичките умряха, още тогава... На онзи кръстопът... Побелял от времето...
Когато си отиваше...
Тогава, затворих всички пеперуди... В очите ти, които бяха мои - за последно... В устните ти, които казваха "Обичам те" - за последно... В косата ти, разпиляна върху мен - за последно...
В крачката, която направи за първи път - и завинаги...
Там ги оставих... Не ми трябваха повече... Живи...
Една обаче, остана жива, въпреки...
Усещам я, как понякога с всички сили, удря крилете си там - в ляво... Има железни криле...
Всъщност, би трябвало да знаеш... Нали ти си я оставила, вътре в мен... Докога?... Кажи ми...
Мълчиш...
Забравих... Прости ми...
Крачката...

Крачка върху пеперудата...

*****