Точка на завръщане

– Мамо, нали и лесбийките имат деца?

Едва се сдържах да не изплюя пастата за зъби в огледалото. Това определено не е един от въпросите, които човек очаква да чуе в седем сутринта, докато си мие зъбите, още сънен и съпротивляващ се на мисълта за работа.

– Ох, Крис... Откъде пък ти хрумна сега това...

– Ами просто ей така - интересно ми е. Какво ще кажеш?

Погледнах я, поставяйки четката за зъби обратно на мястото ù. Държеше в ръцете си кърпа и ме наблюдаваше с нескрито любопитство. Предната част на пижамата ù, изпъстрена със сини, червени и жълти цветчета, беше мокра. Не зная как, но докато се миеше, Кристина винаги успяваше да се измокри обилно.

– Естествено, че имат, Крис... Тоест могат да имат, ако желаят. С нищо не са по-различни от останалите жени.

– От... от хетеросексуалните ли?

За втори път в рамките на пет минути бях силно изненадана.

– Да, от тях... Хей, Крис, какво те прихваща тази сутрин? Не предполагах, че се интересуваш от такива теми!

Вече бяхме излезли от банята. Оправях си леглото, но въпросът на Кристина не ми излизаше от главата.

– Ама мамо, аз съм човек с разнообразни интереси... Това нали го знаеш – викаше тя от своята стая.

Да, това го знаех, естествено. Като всяко 15-годишно момиче, и тя беше любознателна, отворена и търсеща отговори за света около себе си. Само че до този момент не беше засягала темата за хомосексуализма, а още по-малко за хомосексуалните жени и техните деца. Вероятно е напълно естествено и в реда на нещата да прояви интерес и към този въпрос. Тийнейджърско любопитство – защо ли пък това трябва да ме изненадва?

* * * *

Беше събота. И двете страшно обичахме да спим до късно в събота, наваксвайки си ранните ставания през делничните дни. Любимото занимание на Кристина, след като се събудеше, се състоеше в това да изтича в спалнята, където се намираха моето легло и компютърът, да профучи покрай първото и да се добере до второто. След като се наместеше удобно, включваше компютъра и започваше да “сърфира”.

Когато се събудих, тя вече беше заела позиция.

– Добро утро, Крис...

Кристина зяпаше монитора с огромен интерес. С усилие откъсна погледа си.

– О, добро утро, мамо... Ако знаеш само какви интересни неща намерих тука! Трябва да ти прочета...

– Да не би пак да си влязла в сайта на Министерството на финансите да ми теглиш данъчна декларация? С това аз ще се оправя... тези дни... надявам се, ох!

– Никаква данъчна декларация - става дума за хаплоидизация! – изтананика Кристина.

– За хап-какво? – учудих се аз.

– Ха-пло-и-ди-зация! Едни учени са я открили и може би вече се прилага. Не като с онова тъпо клониране.

– И какво всъщност представлява тази хапло... хаплоидизация, Крис?

– Чакай да ти прочета... Ето: “процесът е известен като хаплоидизация и се изразява в разделяне на генетичния материал на една женска клетка на две половини и инжектирането на едната половина в яйцеклетка на друга жена. В резултат на тази манипулация се получава ембрион, който съдържа половината от гените на майката и половината от гените на жената донор...”

Повдигнах се на лакти в леглото. Вече бях напълно разсънена. Нещо в стомаха леко ме свиваше – някакво притъпено, неопределено безпокойство. Въпросите на Кристина от вчера... а сега и тази “хаплоидизация” – какво става?

– Мамо, този сайт е много як! – възкликна Кристина, прекъсвайки обърканите ми размишления. – Има и поезия, и разкази, и...

Измъкнах се от завивките и се дотътрих до стола, на който седеше Кристина. Погледнах монитора.

– Бе ге лес... – зачетох и внезапно спрях.

– ...биан точка ком: сайтът на българските лесбийки! – довърши Кристина. – Ау, ето стихотворения от Сафо... Мамо, ти нали много харесваше Сафо?

Стисках здраво облегалката на стола. Някакво странно вцепенение владееше цялото ми тяло, а главата ми беше абсолютно празна. Виждах как Кристина ми говореше нещо, но изобщо не разбирах какво. Думите ù достигаха до мен като далечно ехо – подобно на това, което човек чува в планината, отекващо силно, а постепенно все по-слабо и по-слабо...

– Мамо, добре ли си?

Усещах втренчения поглед на Кристина.

– Ъъъ... Извинявай, Крис... Не, нищо ми няма, всичко е наред...

Ясносините ù очи ме гледаха сериозно. Усмихна ми се някак особено, като че с разбиране...

* * * *

– Крис, знаеш, че ти имам доверие, но все пак ти си само на 15. На този сайт със сигурност има неща, които не са подходящи и...

– И с които аз не се занимавам! – отсече твърдо Кристина. – Идеята, която имам... Виж, мамо, трябва да науча първо някои работи... Така, за себе си... Но ти не бива да ме разпитваш!

– Но аз не... За какво всъщност не бива те разпитвам?

– Ами за моята идея... А тя е добра, но... но засега трябва да остане в тайна!

– И все пак...

– Аз ще ти я кажа – когато му дойде времето!

* * * *

Измина цяла седмица, в която Кристина не продума нищо по въпроса. Същевременно моите притеснения, които всячески се стараех да скривам, нарастваха.

Откъде се беше появил този засилен интерес към хомосексуализма и по-специално към лесбийките? Досега рядко ми беше задавала въпроси точно в тази сфера. Винаги се бях старала да ù отговарям по възможно най-добрия и разбираем начин, в резултат на което тя знаеше всичко, което искаше да знае. Никога обаче не беше проявявала някакъв по специален интерес по въпроса... досега. От друга страна, тя вече беше на 15 – възраст на интензивно физическо, психическо и емоционално съзряване; възраст, на която човек осъзнава сексуалната си идентичност. Ето, аз например бях на нейната възраст, когато... Но не, не искам да мисля за това.

* * * *

– Мамо, нали и лесбийките имат деца?

Аха. Явно му е дошло времето, помислих си. Времето, когато ще получа някакъв отговор на въпросите, които не ми даваха мира от десетина дни насам. Не издържах повече на тази неизвестност, превърнала ме, въпреки собственото ми желание, в страстен изследовател на думите, действията, дори израженията на Кристина. Незначителни детайли в поведението ù, на които никога досега не бях обръщала такова внимание, сега изникваха в съзнанието ми като огромни знаци, откъслечни думи придобиваха смисъл, който ме караше да прекарвам часове наред в безплоден размисъл.

– Да, Крис. Нали вече си говорихме по този въпрос. Пък и ти вероятно вече знаеш повече от мен – спомни си колко тъпо те гледах, докато ми обясняваше за хаплоидизацията...

Кристина се засмя.

Беше вечер – топла и приятна пролетна вечер. Подухваше лек ветрец, който донасяше обичайните звуци от улицата, и някаква странна миризма – комбинация от цъфнали дървета, автомобилни газове и кулинарните специалитети на съседката от долния етаж. С Кристина бяхме на терасата – най-приятното местенце по това време на денонощието. Аз седях на любимия си стар фотьойл, а Кристина – на едно дървено столче на около един метър от мен. Гледаше унесено обсипаното със звезди нощно небе: едно от любимите ù занимания вечер. Винаги наблюдаваше внимателно и съсредоточено, като че ли очакваше нещо... или може би някой да се появи оттам. Тази вечер обаче вниманието ù беше съсредоточено изцяло върху ставащото на нашата малка тераса.

– Мамо, помниш ли, че последният път ти казах за една моя идея.

– Да – отвърнах аз.

Тя вдигна бавно левия си крак и го опря в стената, срещу която седеше – знак, че възнамерява да остане на мястото си дълго.

– Ами това всъщност е една идея, която ме вълнува от доста време... Но едва отскоро започнах наистина да я разбирам...

Отвън се чуваха пронизителните викове на някаква майка, настояваща синът ù да се прибере веднага, защото в противен случай тя щяла да слезе... След две минути се чу детски плач – жената явно беше удържала на “обещанието” си и резултатът вече се чуваше. Спомних си как, когато беше около пет-шестгодишна, Кристина стана неволен свидетел на подобна сцена – една майка наби сина си, с когото Кристина обичаше да си играе. Той пищеше, майката викаше по-силно и от него, а Кристина стоеше отстрани – в пълно, невинно детско недоумение... “Защо?”, ме беше попитала по-късно. Не помня какво точно съм ù казала тогава. Знаех обаче най-важното: че никога няма да позволя този въпрос и пълните с искрено недоумение очи да бъдат обърнати към мен.

– Едва в последните няколко дни идеята ми се оформи и разбирам какво трябва да направя – продължи тя. – Но не съм сигурна в...

– В кое?

– Ами... в твоята реакция.

– Крис... Ти ме познаваш толкова добре – навярно по-добре и от самата мен. Сигурно знаеш, че...

– Да, но това е нещо необичайно – прекъсна ме тя. – И различно. Никога не сме си говорили за подобно нещо.

Беше истински притеснена. Подозирах какво беше това, което искаше да ми каже, но и аз не бях сигурна в нейната реакция.

– Хайде де! Бас държа, че вече сме си говорили. Не е ли свързано например с разговора ни отпреди седмица?

– Ами всъщност да... донякъде да.

В този момент осъзнавах, че това, което предстоеше да ми каже Кристина, в известен смисъл вече изобщо не ме вълнуваше. Не чувствах и следа от безпокойството, което ме беше измъчвало през последните дни. Просто очаквах да се случи нещо, което, някъде измежду всичките мисли и преживявания, бях отдавна приела.

– Е, Крис?

– Мамо, искам да си поговорим за теб. Аз мисля, че ти не си щастлива.

Репликата на Кристина не би могла да ме изненада повече в този момент.

– Ами... а-а-а... Защо мислиш така, Крис?

– Е, не мисля, че си напълно нещастна, защото имаш мен и ние толкова добре се разбираме, и аз толкова те обичам, а ти мен сигурно още повече, но... Но аз нямам предвид това, а друг вид щастие.

Аз ли нещо не бях в ред или разговорът неочаквано беше взел съвсем различна посока от тази, която очаквах?

– Нещо не ми е ясно, Крис... Обясни ми.

Кристина се беше обърнала изцяло с лице към мен и изглеждаше решена да говори.

– Добре, ще ти обясня. Виждаш ли, мамо, аз мисля... аз мисля, че имаш нужда от някой, който да те обича по пó различен начин от мен. Нали разбираш... Някой, който ти също да обичаш не по начина, по който обичаш мен.

Боже! Значи всичките ми психологически умения от десет дни насам са били насочени в съвършено погрешна посока! Всичките ми размишления издишаха в тази ситуация... Явно ставаше дума за нещо съвсем друго. За тема, която ми беше, меко казано, неприятна, но за която Кристина наистина ме беше щадила до този момент...

– Ти се справяш страхотно, мамо, но аз искам да те питам за...

– За липсата на баща ли, Крис?

Нервите ми не издържаха. Сигурно си е мислила за това винаги, чувствала е липсата на такава фигура, макар никога да не ме е упреквала – на глас, но без съмнение вътре в себе си... Боже Господи, чувствах се виновна, все едно съм извършила някакво ужасно престъпление... При това срещу собственото си дете...

Кристина се смееше.

– Кристина, извинявай... Извинявай, толкова съм виновна... че съм те лишила... лишавала...

Тя продължаваше да се кикоти – страшно весело, няма що! По бузите ми се стичаха сълзи...

– Леле... ха-ха... ох, не мога да спра... ха-ха... Ама ти това ли си помисли... Как можа да си помислиш, че аз за това... Баща? Че аз си имам баща, с който си се развела толкова отдавна, че дори не го помня! Но не си спомням някога да ми е липсвал! Е, като се развали някой електроуред, ха-ха – шегувам се... Не мисля, че той ти е притрябвал и на теб. Нито пък някакъв приятел – като тия, с които ходят майките на моите съученички! Пълни идиоти...

– Но Крис...

– Вече съм достатъчно голяма и разбирам доста неща... И искам да ти кажа, че човекът, от който имаш нужда – да обичаш и да те обича – е жена... Не виждам нищо нередно и ненормално в това! Не ме питай откъде го знам – просто го знам! И може би отдавна беше време да ти го кажа. Мамо, аз просто искам да си щастлива...

Светът около мен изчезваше, стопяваше се... Оставаха само трептения, невидими трептения, струящи от душата на Кристина и вливащи се в моята, проникващи във всички кътчета на някакво огромно пространство, държано празно и заключено, чийто ключ аз бях захвърлила... толкова отдавна – безнадеждно – отговорно – зряло – завинаги... с усмивка, изкривена в болезнена гримаса...

Кристина ми го връщаше...

Благодаря ти.

*****