Първа среща

Това е истинска история. Всички събития, действия и мисли са реални.
Единствено имената на участниците и градовете са променени.

"Far away in the sunshine are my highest aspirations. I may not reach them, but I can
look up and see their beauty, believe in them, and try to follow where they lead."
Louisa May Alcott

На Кати -моята любима жена. Искам да запазя
вълшебните мигове, които сме имали   заедно
Такива като - юлския дъжд, който изсипвахме
от обувките си ; пиенето на водка в леглото с
фъстъци; представлението на "Lord of the dance"
в   магията   на    нощта.   На   жената,   с   която
харесваме Тату, Safri Duo, Celine Dione, редник
Джейн и Пришълеца, поезия.... На тази, която
като мен има по-различен поглед върху живота
и смъртта...

Пролетта беше в разгара си - началото на май. Наситени цветове, багри, толкова наситени и пролетно ярко слънце... сякаш, за да изгонят сивотата насъбрана през студената пепелява зима в един урбанизиран свят. Свеж, прохладен въздух с ефирен, копринено-нежен полъх, донасяше до нея финно ухание на цветя от цветарските павилиони наоколо, но този път тя беше безразлична, сърцето й биеше обезумяло в гърдите от момента на слизането от трамвая.
За пореден път пое дълбоко дъх, в опит да успокои дивашкия ритъм в гърдите си. "След по-малко от 5 минути, ще се срещне с НЕЯ. А дали тя ще бъде там или въобще няма да дойде? Може би и се надсмива отнякъде... Може би пък е взела компания , с която дружно да се позабавляват... .може би..".
Реши да слезе спирка по-рано - последни мигове на трескав размисъл, това също й даваше възможност да огледа предварително мястото на срещата им, което си беше малък аванс в случай на неочаквани обрати. Веднъж вече и се наложи да "бяга" от жена... Сега е различно.
Запознаха се почти по Интернет... почти, защото вече 2 години специализираха заедно, обаче дори не бяха разговаряли, никога -преди 4-ти цикъл...

Февруари 2001 година

Колежката й вървеше няколко крачки пред нея, оставаха 2-3 минути до началото на лекцията. Закъсняваха. Конферентната зала на 5-я етаж на Националния институт по спешна медицина бе изпълнена на една трета. Тя се огледа - повечето от лицата й бяха познати от предишния курс. Поздрави дружелюбно бандата, с която посещаваха ОАРИЛ миналия първи цикъл - колегите от Търново, Варна, Бургас, Стара Загора, след което зае свободно място на 2-рия ред и се приготви за дълго писане.
Лекцията не бе особено интересна - тя не обичаше дългите увертюри, скучните предговори... зарея поглед сред новите лица .
Само една личност сред 30-те души в залата привлече вниманието й - останалите изглеждаха някак строго статистически уеднаквени... Не би могла съзнателно да определи какво бе това, което я караше да отличи точно тази жена, може би "тъжната мъдрост на опитен, самотен войн, която бликаше от нея". Не беше в състояние да определи и точната й възраст, вероятно бе по-голяма поне с 2-3 години... привлекателна..., но както повечето тук присъстващи... обвързана? - за съжаление..., пък и вероятно не си пада по.... оххх.

* * * *

Дните на лекционния курс изтичаха а колежката, различната и отличимата, изчезна. Не е първото нещо, което съм губила или ще загубя в този живот, но пък и нищо не е започвало, за да страдам - си помисли. Може никога никъде повече да не се срещнем.
"Тъжният воин" бе изличен от съзнанието й кратко след края на престоя в института.

* * * *

Те се срещнаха отново - няколко месеца по-късно на следващия теоритичен курс, а после отново на 4-ти цикъл.

* * * *

Купонясваше с дни и нощи в Мрежата – цялото си свободно време прeкарваше в Интернет опознавайки “цвета на света”, търсейки в киберпространството нови приключения, приятели, дори нова любов, нещо което не откриваше в истинското си съществуване.
Мрежата й ги даде - приключенията, приятелите, любовта - на висока цена. Тези хора никога не станаха реалност в нейния живот ... с изключение на една...

Март 2002

Отново бе ранна пролет, отново бяха в Националния Институт по спешна медицина и отново имаха 15 дневен лекционен курс... същите колеги – “почти като групата / от 3 години изучаваше и особен вид психология, наподобяващ на психоанализата/ - един микросоциум”, само темите щяха да бъдат други - Токсикология и Вътрешната медицина този път. Вече бе привикнала към тези хора – заедно споделяха ранна пролет и късна есен и тя ставаше съпричастна към света на всеки един от тях за краткия откъс от време. Нямаше дрязги, интриги и разправии. Почти след всяка лекция ходеха на кафе, понякога на бира с пържени картофи - някой щеше да каже шега, друг да сподели весела професионална случка или моменти от семейния си живот, трети пък ще се затюхка каква неуспешна покупка е направил предишния ден. Обменяха информация за нова литература...
В левия фланг на залата от началото на този цикъл бе и онази загадъчна жена, която бе влязла в мислите й за първи път през февруари 2001. Тя обаче както и преди не бе успяла да установи никакъв контакт с нея до момента. Наблюдаваше я тайно по време на лекциите – замисления й вид, сериозното изражение, скритата тъга зад леко навъсените вежди... какъв бе цвета на очите й? Не би могла да каже, никога не ги бе виждала от близо. Какъв бе гласа й? Не бе го чувала. Загадъчната, тайнствената упорито странеше от общия поток – със съседката си по място след края на всяка лекция по най-бързия начин напускаха аудиторията и се отправяха в неизвестна посока. На няколко пъти й се бе искало да ги заговори, да ги покани да се присъединят към групата в някое кафене, но отново не бе успяла, докато се обърне от другата жена не оставаше дори следа. Вероятно е семейна, както повечето... вероятно е щастлива...
Един ден разбра, че обектът, окупиращ съзнанието й е от Варненския спешен център - ”ура, ето шанс за разговор, ако спомене за виртуалната дружба с един от техните лекари....”
Запознаха се … Веднъж след токсикологична лекция тя каза на колегите си за сайт с учебници, които бе открила в мрежата, дори извади част от разпечатките. Колежката от Варна, разбулила част от мистерията, при едно от колективните посещения на любимата сладкарница “Маркрит” в която тънеше “тъжния войн” веднага прояви интерес – седеше само един ред пред НЕЯ. Докато последната разглеждаше материалите, тя хвърли бърз поглед към задния ред. Очите й срещаха за първи път другите очи –пъстро-зелени, които внимателно я наблюдават из зад очилата. Тя смутено сведе поглед – не бе очаквала... срещата. Усмихна се в мислите си, строги сериозни очи... най-накрая бе видяла цвета им. Краткият миг не бе достатъчен да прозре душевността зад тях, а би искала...
Опссс, не така, хайде, ако сега замълчиш смутено... губиш. Не би могла да имаш по-добра възможност. Сега или никога! Вдигна поглед, потърси другите очи отново. Минута по-късно й предложи лекциите, които бе изтеглила от Интернет, за да удължи подхванатия диалог.
Колежката от Варна също бе пристрастена към мрежата, дори използваше същите чат програми. Как да й поискам сега ника без да е подозрително, как??
Дори и в най-смелите си мечти, не бе очаквала, че другата жена сама ще й го предложи...
Тя се смути отново, този път много повече от преди малко. Реши, че няма да дава на момента собствения си ник и е-mail, за да не позволи на вулкана от емоции, да изригнат на повръхността. Взе листчето, благодари, след което въпреки нежеланието, се върна и седна на мястото си. Няколко минути по-късно започна следващата лекция. Утре...
На другия ден едва дочака паузата, за да отиде при нея - попита дали е-mail-a се пише с главни или малки букви, защото на листа е написан с главни, а в Мрежата всичко е от значение... Да се върнем на темата електронни адреси, за да и предложа моя ...
Уточнявайки тази подробност, тя написа ника и електронния си адрес, подаде го на другата жена и понечи светкавично да се отдалечи, но един тих глас я спря, за да я попита как се казва. Уаууу, забрави да се представиш..., отнесено същество такова.

* * * *

Тя стоеше в коридора пред тоалетната в очакване на реда си, държеше два пакета кърпички – обикновени и едни мокри кърпи. Преди нея бе компаньонката на... Камелия. Това е името... нейното име - Ками... хубаво е, разбра го от ника миналия ден. Дали Ками е в тоалетната? Ако е, има шанс да разменят няколко изречения,... ако остане да изчака съседката си по място. А все пак каква ли е връзката между Ками и компаньонката й? Така бързо се изнасят всеки път и упорито странят от колектива. Тя извади една мокра кърпа, потърка челото си, тази сутрин главата й упорито се въртеше. Улови погледа на другата жена, протегна кърпите към нея, последната тъкмо си вземаше, когато Катя излезе
Попита я дали иска мокра кърпа. Двете останаха сами – за първи път имаше възможност да бъде лице в лице с нея. Огледа я внимателно, видя бинт намотан на един от пръстите на дясната й ръка. Съдейки по количеството бинт, не се касае за просто охлузване...
Попита я какво се е случило. Беше загрижена за тази жена, а дори не се познаваха.
Ками обясни, че се е порязала с нож и било доста дълбоко. Порязването е на дясната ръка... Левачка?! - като мен? Попита я.
Полученото потвърждение предизвика тиха радост в нея – може би съществува чисто теоритична възможност след като е левачка - поне според медицинските доклади около 90% от жените, харесващи себеподобните си са с доминираща дясна хемисфера.
Предложи й да я зашие, носеше в чантата си 2 пакетчета стерилни атравматични конци 4-0. Ками обаче отказа смутено мърморейки, че щяло и само да зарасне.
Тя се учуди колко лесно и плавно вървеше разговорът им сякаш се познаваха отдавна. За по-малко от 5 минути успя да разбере , че Ками и Роси - така се казваше другата млада жена - са се настанили в общежитие, Ками сама си точи ножовете и то ги прави доста остри... също и че много си пада по амбулаторната хирургия. Роси излезе и те колективно се отправиха към залата, за да изслушат поредната лекция.
Беше разсеяна и не слушаше. Всъщност вниманието й бе пренасочено към левия заден фланг на помещението. Улавяше се, че доста често се обръща в онази посока. Какво ли си мисли Надя зад мен?? Слава богу, че поне не вижда на къде гледам... за разлика от доц М. - той определено забеляза, че за мен има нещо по-интересно в тази зала от неговата лекция и вече на няколко пъти се опитва да прозре какво ме кара да се въртя все на ляво, проследявайки погледа ми..

* * * *

От няколко дни мисълта й се рееше безпомощно... имаше e-mail-a на Ками, но това кой знае защо не бе достътъчно, сега искаше номера на GSM–а й, как да го получи? Не би могла просто ей така да го поиска, нямаше основание за това, бяха контактували твърде малко... Еврика!!! Ето ползата от психологията - ще предложи на колегите си да си разменят адресите и телефонните номера..., както направиха в групата!
Тя получи това, към което се стремеше – имаше адресите и телефоните на всички. Наложи се да използва компютърни програми, които бяха абсолютно непознати за нея, за да отпечати списъка, но пък си заслужаваше, имаше това което искаше – бе на крачка по-близо до жената, която я вълнуваше така дълбоко.

* * * *

Денят на колоквиума. Както обикновено бяха го изтеглили с един ден напред – в четвъртък, вместо петък. Този път тя не се радваше, че приключват, усещаше пристягаща празнота в гръдния си кош, сякаш нещо бе заседнало на гърлото и. Тази сутрин видя Ками и Роси да идват с големи сакове...
Тя пушеше в коридора пред залата с част от колегите си, тестът бе решен, оценките нанесени, очакваха само да получат подпечатаните командировъчни и край.... Видя Ками да се насочва по стълбите към първия етаж. Не можа да устои на порива да я последва, така очаяно искаше да поговори с нея, тъй много искаше този цикъл да не свършва, за да не се разделят. Ками ... как искам да запечатам лицето, образа ти в съзнанието си... но знам, че паметта не е така добра... и с времето ще се размият. Боли... аз искам да те помня. Тръгваш си след малко...дали ще можем да се ”виждаме” в Интернет? Или това е края?
Хладен полъх я накара да потръпне, беше излязла без връхна дреха, а от Ками нямаше и следа, огледа се... напразно. Запали нова цигара и зачака. Явно не беше излязла да пуши, но не може да се бави и кой знае колко, скоро щяха да донесат командировъчните. Какво щеше да и каже?
Небето бе сиво и самотно, тъмно-кафяви влажни листа се търкаляха по алеите, отново тръпка премина през тялото и. Допушваше цигарата, когато Ками се появи. Изкачвайки се по стълбите, тя я попита ще кара ли индивидуалните курсове по изгаряния и токсикология , като й предложи да ги посещават заедно. Не получи отговор, който да я насърчи, нито такъв, който да я отблъсне.
Последният и очаян опит бе да предложи на Ками и Роси да се присъединят за “прощално кафе”, но уви... пустота, празнота, без теб...

май 2002

Видя я отдалеч. Стоеше на трамвайната спирка, оглеждаше слизащите пътници, от току що пристигналия трамвай зад черните си слънчеви очила, сама. А сега какво? Ками спомена, че ще си направи малък експеримент, когато се видят... какво ли ще направи? Бяха се шегували за целувка... нима ще е толкоз щура да ме целуне по устните на публично място? Не, не не вярвам.
Усещаше как лицето й започва да гори от нахлуващата неудържимо кръв. Още малко... няколко крачки. Пресече улицата и се изправи лице в лице с жената, с която контактуваха вече 2 месеца виртуално. Поздрави и подаде ръка, а Ками я прегърна, сваляйки очилата си, кратка, деликатна прегръдка, приятелска и не съвсем. Усещаше върху си тези зелени очи, които я изучаваха прецизно. Нямаше целувка – напрежението й спадна, но отлива му отнесе малко съжаление.
Стоше насреща й, и я гледаше, загубила представа за време, минута, две, цяла вечност... хубава е, слънчева усмивка и тези зелени очи, смущаващо. Толкова смущаващо, че когато по-зрялалата жена най-накрая сложи слънчевите си очила, тя сякаш бе изтръгната от приказен сън и озовала се в реалността тотално объркана не можа да предложи нищо смислено като място , където можеха да отидат. Остави на Ками да я води. Бурята от емоции вилнееше в нея с пълна сила, тя не виждаше нищо наоколо, минувачите, улиците, колите, сградите се сливаха в един пъстър поток, в средата на който бе острова, приютил само тях – нея и другата жена. Почувства се несигурна като дете, на което бяха предложили мечтана играчка, с уговорката за получаване, ако бъде послушно. Единствената й защита бе ръката на Ками и след като получи разрешение се хвана здраво за нея. Господи, тя е стархотна, зряла, на 33 светът се гледа с други очи... нима ще си играе с 26 годишни teenage sugar babies, като мен?! Колко по-лесно се общува в Мрежата... добре, че поне я предупредих да не ми се връзва, ако на живо загубя говор и картина. Колко ли идиотски изглеждам? А най-лошото е, че нищо не мога да направя
Вървяха така за ръка, вплели пръсти. Тя усещаше топлата длан на Ками, чуваше гласа й, останалото го нямаше. Успя да се оттърси от ступора едва, когато седнаха да пият кафе, с първата цигара, но не и от безмълвието в което бе изпаднала. Добре, че тя не се чувства конфузно като мен и намира толкова разнообразни теми... Интелект, непринуденост, находчивост, чар. Пък аз съм един провал ... и по дяволите, защо съм винаги такъв идиот на първа среща?? Приятно е да се общува с нея... забавна е.
Времето неусетно изтичаше, тя отново бе загубила представа за него, потънала в очарованието на “виртуалната си дружка”. Колко бяха стояли в това кафе? - можеше да остана цяла вечност там, с тази жена.
Ками предложи да се разходят. Отново поеха из софийските улици, държейки се за ръка, тя вече не беше така смутена. Беше се отдала на усещането да чувства другата жена до себе си.
Седяха на пейка пред Националната библиотека и пушеха. Слънцето радостно блестеше на небето. Тя трябваше да си тръгва скоро. Ками бе сложила едната си ръка на облегалката на пейката зад гърба й. Почти като прегръдка. Обхвана я колебание и тревога, другата жена не споменаваше нищо за втора среща.
Стояха на автобусната спирка и мълчаха. Може би Ками беше разочерована и отегчена до смърт от сконфузеното й поведение днес? Тревога я завлядя и алармира всяка клетка от тялото й, но сама си бе виновна.
Изпусна един автобус – искаше да остане още малко с тази неповторима жена, искаше и се да я целуне, да я прегърне, но не намери сили да го направи. Нови 15 минути, дойде и следващия автобус. Може би това е края си помисли, бързо скъси двете крачки разстояние между тях и целуна леко по бузата Ками. Скочи в каросерията.
Наблюдаваше я през стъклото, докато потегляха. Д-р Камелия Стилянова стоеше на спирката, с ръце в джобовете на дънките, зелените очи бяха устремени някъде в пространството, веждите сключени.
О , Господи, сега решава ”ще бъдем ли или не”.
Бързо пристигна на автогарата. Не можеше да прочете мислите на другата жена, за това пък не се съмняваше в своите. Преди да напусне столицата, написа това в което бе вече уверена – “обичам те , Ками” и пусна SMS-a.

*****