Изкушението

"Най-добрият начин да се справим с изкушението, като му се отдадем."
Оскар Уайлд

(Помни, това е само дилетантски и бездарен опит да опиша станалото. За теб, за нас, за буря от страсти вилнееща в душата ми. Ако неволно съм написала нещо което не одобряваш, моля те да ми простиш. Аз съм обикновенно човешко същество и разказах историята на моето необикновенно изкушение.)

В ранния предиобед на 7 май Камелия излезе през централния вход на Института за бърза медицинска помощ "Пирогов". Отвън грееше ярко пролетното слънце и тя се спря за момент заслепена. "Денят е само за разходка" каза си на ум и въздъхна с облекчение. По навик намести раницата на гърба си, дръпна ципа на якето и погледна часовника си. "Имам време, цял час" - тя тръгна бавно по улицата. Докато вървеше в главата й изплуваха спомените... Камелия отиваше на среща, най-необичайната в нейния живот. А не можеше да се оплаче от липса на емоции и приключения. Авантюристка по характер, никога не се колебаеше да опита новото, Да се противопоставя на остарелите догмите на общестото й беше станало навик. "Против всякакви предразсъдъци и фалшив морал", това беше жизненият й принцип и тя ревностно го защитаваше. И все пак случилото се беше неочаквано за нея.

Точно преди една година Камелия пристигна в София на 3 седмичен курс за специализация. Лекциите се провеждаха в института "Пирогов". Още в самото начало остана недоволна от тях. Лекторите закъсняваха или претупваха през пръсти работата си. Не й хареса и града, мръсен, шумен и многолюден. Само ми губят времето - мрачно си мъмореше Камелия докато унило се разхождаше без посока. Единственното й развлечение беше гледането на кинофилми. Групата от колеги - лекари, дошли от цяла България на курс, беше голяма почти 20 души. В ядът си Камелия огледа бегло всички и реши, че никой от тях не е интересен. Докато другите въодушевено се запознаваха, събираха се на кафе и обсъждаха общи проблеми тя странеше от всички. В края на курса Камелия не знаеше името на никой, не запомни ничие лице.
След 5 месеца пристигна за втори цикъл лекции. Огледа тълпата събрала се първия ден и мрачно установи: "О, да му се не види, отново същите мутри, отново същата скука.". И се заредиха дните, лекциите. Камелия неволно започна да отличава някои от колегите си. Едни запомни, защото остана поразена от невежеството им, други заради неприятното им държание. Само веднъж хареса смисленият и умен отговор, който млада колежка - лекарка даде на заядливия лектор. Камелия се загледа в нея, докато я слушаше с интерес как компетентно защитава своята позиция. Руса коса, среден ръст, очи май светли, но от това разстояние не можеше да види цвета им. "Ха, толкова млада (едва ли има повече от 1-2 години стаж), а е умна, неприятно умна." Интересът на Камелия обаче стигна до тук, не направи опит за сближаване. Това момиче й изглеждаше твърде самоуверено и наперено. Движеше се с една групичка шумни колеги които бяха взели ролята на лидери и винаги налагаха мнението си над останалите. "Надута софиянка" с това определение Камелия приключи, с такива хора тя не можеше да общува. Тълпата я изнервяше, струваше й се, че всички се познават, харесват и сближават, само тя не може да понася никой. Краят и на този цикъл дочака с нарастващо нетърпение. Искаше да се прибере в къщи при своите приятели. В този град и тези хора й беше студено и подтискащо.Дойде април и Камелия пак трябваше да отиде в София за поредния лекционен цикъл. Събраха се същата група. Камелия седеше в аудиторията и мрачно размишляваше, че й предстои отново период на тъпо бездействие. Дори не подозираше каква изненада й готви съдбата.
Един ден, както си стоеше мълчаливо, чакайки появата на поредният закъсняващ лектор, вниманието й бе привлечено от случайно дочуто изречение. Огледа се и видя същото русо момиче, което й бе направило добро впечатление. Тя като че ли говореше на нея, Камелия се поколеба, но отговори. Странно, ама това момиче сега не й изглеждаше толкова уверено в себе си. Напротив, имаше някак смутен и уплашен вид. Сякаш се притесняваше, че я е заговорило. Разговорът им, започнат случайно, продължи и Камелия усети, че си бъбри приятелски с непознатата. Оказа се, че и двете имат общо увлечение по компютри и Интернет. Камелия предположи, че биха могли да си разменят електронните адреси. След малко русото момиче й подаде листче с адреса си в мрежата. И тогава Камелия се сети, че не знае името на новата си позната. "Добре, а как се казваш?" "Кой аз ли?" - простичкия въпрос смути събеседничката й. "Ами да ти. Не мога да си говоря с теб, а да не знам името ти." Камелия се зачуди на нейното объркване "Неудобен въпрос ли зададох?!?" помисли си тя. "Милена", отговори русото момиче и лицето й поруменя. "Е, аз пък съм Камелия" усмихна се Камелия. Докато се чудеше дали да й даде своя електронен адрес Милена се обърна и заговори с другите около нея. " Хъм, хъм името й не ми пасва на наперения вид и се оказа, че не от Сафия, а от Пловдив. Ииинтересна персона. Н'даа, обачее май с това ще си останем. Е, може да се засечем в мрежата и да разменим някое друго изречение. Уф, поне не е надута гъска за каквато я мислех" Камелия погледа още малко към Милена, обърна се и потъна в мълчаливо-съзерцателното си състояние.
Няколко дни по-късно, в почивката на лекцията Камелия чакаше реда си пред тоалетната, когато към
групата чакащи се присъедини Милена. Камелия мрачно мълчеше, от сутринта имаше лошо настроение. По невнимание си беше порязала пръста на дясната ръка с джобното си ножче. Омотан с бинт той правеше впечатление на останалите. "Яяя какво е станало, пострадала ли си?" загрижено попита Милена. Камелия неочаквано за нея се смути от проявата на такава искрена загриженост. "Ами, нищо сериозно сама се порязах и нали съм левичарка винаги си режа дясната ръка." "Така ли и аз също съм левичарка." каза Милена и кой знае защо се усмихна доволно. После предложи на Камелия да потърси помощ и раната да се зашие. Камелия възрази, че ако имаше въможност би се зашила сама, дори упойка не й трябва. Разговорът им продължи в нова посока, оказа се, че Милена също обича хирургията на рани. Шие много в работата си и се интересува от новостите в тази област. Двете се гледаха с одобрение и си приказваха. Камелия забрави за лошото си настроение, изпитваше удоволствие да разговаря с някой толкова умен и начетен, някой с интереси като нейните. Скоро трябваше да започне втората част на лекцията и те с нежелание се разделиха.
Времето минаваше, наближаваше края и на този цикъл. "Скоро пак ще си бъда в къщи, каква радост и
облекчение, пииисна ми от тази гадна София" си повтаряше Камелия и броеше дните които остават. Последен ден, след елементарният тест-изпит курсът приключи. Всички шумяха възбудено, сбогуваха се и се разотиваха. Камелия с наслада запалила цигара, наблюдаваше тълпата, когато пред нея изникна Милена. Погледна я някак тъжно и я покани на "прощално кафе" с останалите. Камелия бързаше да се прибере с първия автобус и разсеяно отказа. Забеляза, че Милена сякаш се разстрои от отказа й. "Глупости, привижда ми се от какъв зор!?!" каза си тя на ум и тръгна.

Камелия се прибра в къщи, подреди багажа си, направи си чай и седна пред компютъра. Спомни си за размяната на ел.адреси с Милена. Любопитна и нетърпелива влезе в Интернет и отвори програмата YM в която имаха уговорка да се срещнат. Не очакваше да има нещо и се изненада когато намери кратък поздрав от Милена. Прочете го няколко пъти и написа учтиво-официален отговор. После започна да получава редовно бележки от нея, повечето на английски. "Ама, защо ми пише на английски не разбирам, мисли си че го владея?! Леле каква заблуда, аз ли съм я причинила. Налага се да й обясня, че не мога да си преведа написаното."
Една вечер късно, неочаквано на екрана се появи съобщение, че Милена е в мрежата. Камелия се поколеба, но й написа закачливо приветствие. Милена отговори веднага, започна диалог по Интернет, който продъжи часове. Говореха за работата, за напрежението свързано с нея, за удовлетворение и за проблемите... След като изключи компютъра Камелия си легна с чувстото на удовлетворение, че е открила приятел. "Ами, Милена е скромно и срамежливо същество и някак самотна. А е толкова умна и приятен събеседник, с нея не е скучно. Как съм могла да я сметна за горделива и надута?"
И те започнаха често да се срещат в мрежата. След една от срещите им Камелия дълго седя замислена, симпатията й към Милена растеше. Водена от силен импулс тя й написа дълго писмо, в което й обясняваше как се чувства и предлагаше да станат приятелки. Това момиче я привличаше по необясним за нея начин и тя искаше да я опознае. Без колебание изпрати писмото, после се уплаши. "А, дали всички тези откровенни обяснения нямаше да стреснат Милена? Те почти не се познават и... някак неудобно май се получи. Ох, късно е вече за връщане назад."
Реакцията на Милена беше положително възторжена. Камелия получи незабавен отговор, в който тя й пишеше, че се радва да станат приятелки. Камелия дълго препрочита това писмо. Имаше нещо, което я озадачаваше. Милена сякаш искаше да й каже още нещо, да й довери своя тайна. Загатваше, намекваше, но нищо повече. Ако Камелия разчиташе правилно Милена изпитваше към нея чувства по-силни от обикновенна симпатия. "Не, неее само си въобразявам." поклати глава тя и реши да зареже тази смущаваща мисъл.
Срещите им в Интернет станаха редовни. Бъбреха весело и неангажиращо за работа, за поезия, за ежедневието. До като един път Милена не призна, че е забелязала Камелия отдавна, защото била умна и... красива. Странното усещане на Камелия отново се появи. "Какво иска да ми каже, не случайно ме провокира!? Как ли да реагирам? Дали да се престоря на неразбираща?!?" Не, повече да се прави на неразбрала не можеше. За това написа второ писмо на Милена. Постара се да я попита възможно най-внимателно какво става между тях. Дали правилно е разбрала намеците и сигналите й. Не искаше да я уплаши или обиди. Признанието на Милена не я учуди, тя го очакваше. "Да харесвам те, дано сега ти не се уплашиш! Трудно е да признаеш на друга жена, че я обичаш и желаеш". Веднъж разкрила се Милена не можеше да спре. След дългото маскиране на чувства тя имаше нужда да говори. Камелия я слушаше, а в душата й се прокрадваше вълнение и смут. "Какво ми става, не мога да се позная? Та аз съм силна, твърда, не се поддавам на емоции и чувства! Винаги съм успявала да се контролирам. А сега се увличам потъвам, хлътвам и то по... жена !?!" Камелия осъзнаваше, че изпитва все по-нарастващо увлечение към Милена. Дни наред ходеше замаяна и унесена в мислите си за това което изпитва. Срещите в мрежата с Милена станаха постоянни. Говореха дълго до ранните утринни часове. Никоя не искаше да спре. Камелия се мяташе объркана, роптаеше, а Милена се опитваше да я успокои. Говореха, говореха имаха толкова много да си разказват. Забързано и задъхано те споделяха случки от живота, страховете и надеждите си. Скоро този начин на общуване вече не им бе достатъчен. Трябваше да се срещнат на живо, да проверят дали взаимното привличане е реалност. Камелия предложи да се срещат в нейният град и покани Милена. Тя обаче се колебаеше и Камелия не настоя. Само след няколко седмици й предстоеше нов курс в София, решиха да се срещнат там.

Камелия вървеше и зяпаше с невиждащ поглед витрините на магазините. Моментът за който мислеше трескаво дни на ред беше дошъл. След броени минути щеше да се изправи очи в очи срещу Милена. Тази която навлезе като ураган в живота и го преобърна, промени го необратимо. Камелия знаеше, че каквото и да стане тя никога вече нямаше да е същата. Все още имаше възможност да се откаже. Ще се обърне и ще избяга, ще се скрие. Можеше да го направи, но после ще се упреква и ще я преследва чувство за вина. "Не, ти обеща, ти обеща да бъдеш там в уречения ден и час." Трудно е да напуснеш удобното прикритие на мрежата и да се срещнеш в Реалното". Камелия усещаше на прегнатост и безпокойство. Щеше ли да се справи, нямаше ли да изглежда глупава и скучна. Погледна за пореден път часовника си и вътрешно се стегна. Време е, до уговорения час оставаха още 10 минути. Тя намери мястото - спирка на трамвай №5 и се заразхожда нервно напред назад. По стар навик си повтаряше тихо две три встъпителни изречения за началото. Не искаше да се скове внезапно и да блокира. Трамваят с който Милена трябваше да пристигне се зададе и с трясък спря. Камелия внимателно разглеждаше слизащите. Не, няма я, може би ще дойде със следващият трамвай. Обаче почакай, загледа се в далечина, познат силует се приближаваше. С усмивка отчаяно опитваща се да прикрие неувереността и Милена пристигаше. Камелия усети как собствената и нервност я напуска. На нейно място дойде усещането, че предстои да се случи нещо вълнуващо. Душата й се отпусна . Смело пристъпи "Здрасти Милена, аз съм Камелия!"и подаде ръка. Реши да направи малък експеримент, бързо се доближи и я прегърна леко, допря лице до нейното и вдъхна миризмата на шията й. Веднага усети как момичето в прегръдката и се вцепени и тялото му се скова. Отдръпна се и я погледна. Милена стоеше объркана и поруменяла."Е, хайде да не стоим тук нека се разходим." бодро заяви Камелия и тръгна уверено напред. Докато вървяха, заразказва незначителни подробности за пътуването си през ноща с влака. Искаше да запълни паузата на неудобство и Милена да се отпусне. Все още усещаше топлата вълна на удоволствие което я заля докато прегъщаше тялото на Милена и свежата миризма на чистота която излъчваше. Това момиче я привличаше не само емоционално, но и физически. Тръгнаха без посока и Камелия разбра, че Милена всъщност познава града по-слабо и от нея. Наложи се тя да поеме ролята на водач. Вървеше и наблюдаваше крадешком приятелката си. За първи път имаше възможност да я огледа от близо. "Ръст среден, почти колкото нейния или малко по-ниска, стегнато тяло. Бяло лице, без грим (точно като нея), малко чипо носле с няколко симпатични лунички. А, очите, охооо, какъв нежен светлокафяв цвят като канела. Не е зле, никак не е зле." Камелия с одобрение привърши огледа си и се усмихна. Милена, усетила изучаващият й поглед върху себе си, отново се изчерви. "Престани да я зяпаш!" сама си нареди Камелия "Смущаваш я." После изведнъж усети, че Мари (така реши да я назове) иска да я улови за ръката, но не смее. Запита се дали самата тя има желание. За първа среща май е прибързано и как ли ще изглеждат те двете в очите на околните минувачи. "А, защо не по дяволите, ако на нея ще й бъде приятно." И подаде ръката си. "Сигурна ли си?" попита Мари, като я гледаше изпитателно. "Да, напълно!" Улови ръката й, която се оказа малка, топла и леко влажна. Мари хвана нейната ръка, нежно я стисна и се долепи до рамото й като изгубено малк о дете. Камелия не очакваше толкова силна реакция от нейна страна. "Защо ли се чудя, тя все пак е по-малка с цели 6 години и се чувства неуверена пред мен. И аз самата съм леко нервна, обаче трябва да я накарам да се отпусне, да я предразположа."
Така полупрегърнати двете дълго вървяха и говореха. Постепенно свикваха една със друга. После седнаха в едно уютно кафене да пийнат по нещо. Седяха и пушеха цигара след цигара докато пиеха кафе. "Е, (мислеше си на ум Камелия) срещата стана, това е начало на нов период в живота ти. Харесва ти да си близо до млада и умна жена като нея. Харесва ти и... мисълта за нещо повече. Ох, не сега няма да мисля за това." Дойде сервитьорката със сметката и Мари настоя сама да я плати. Никакви увещания за поделяне не помогнаха и Камелия се предаде. "Упорита се оказа малката ми приятелка, добре щом това ще й достави удоволствие".
Отново я хвана за ръката вече по своя инициатива и разбра, че на Мари този жест й хареса. Разходката им продължи. Неусетно времето мина и те се озоваха на спирка на автобуса с който Милена се прибираше. Предстоеше раздялата и двете се умълчаха замислени. "Хайде, нали скоро ще се видим пак." бодро заяви Камелия и я тупна по рамото." Да, да ще се видим и ако искаш може да ми дойдеш на гости в Пловдив, каня те." - бързо и смутено каза Мари и я погледна плахо с надежда. "Ще дойда с удоволствие, щом ме каниш. И без това мразя общежитието в което се настаних."
Към спирката се приближаваше автобус, "моят е" тъжно прошепна Мари "Ох, как не ми се тръгва. Да го пропусна ли? Ще се кача на следващия." "Ама разбира се, ще ми бъде приятно да сме още малко заедно." Следващият автобус дойде скоро. Мари погледна отчаяно към нея и бързо, леко едва доловимо я целуна по бузата. После се качи и дълго гледа Камелия махайки й за довиждане. Камелия се чувстваше емоционално изтощена. Сбърчила вежди тя се замисли: "А сега на къде, как ще продължи тяхното приятелство. Харесваше Мари, изпитваше нежна и искрена симпатия към нея. Ще бъде ли честна, няма ли да я подведе или нарани неволно? Сложни въпроси с трудни отговори. Времето ще покаже." въздъхна Камелия и с решителна крачка пое към общежитието. Малко преди да се прибере в стаята си мобилния телефон на колана и изписука. Извади го от калъфа и погледна дисплея, имаше съобщение. Натисна бутона за отваряне и прочете: "Камелия,обичам те във всички смисли на тази дума и с цялата й тежест. Милена"

Дълго гледа и препрочита съобщението. Сърцето й заби учестено, това бе признание в най-чистата му и неподправена форма. Не би могла да го отхвърли или пренебрегне. Трябваше незабавно да отговори. Усмихна се щастлива и започна да пише докато бавно вървеше.

29.11.2002

*****