В най-премълчаното мое безсъние

В най-премълчаното, мое безсъние, ще се завърнеш...
Ще пристъпиш, уморена от далечност... а тихо разпилените ти коси, ще носят виновни къдрици на разкаяние...
Заради онези страшни, простреляни улици... които извървяхме сами... по които се загубвахме, разделени...
Понесли единствено, безкрайното отсъствие...
На ръцете - които трябваше да бъдат забравени...
На очите - за които трябваше да ослепеем...
На жената - която трябваше да умре в сърцето ни...
Прости ми, че ще те посрещна с греха...
На поражението...
От невъзможността - да забравя ръцете ти...
От неумението - да ослепея за очите ти...
От нежеланието - да убия в сърцето си, Теб...
А после, ще те изпратя с голямото мълчание за него...
Защото няма да го назова...
С нито една дума...
Защото няма да го покажа...
С нито един свой жест...
Не защото, няма да поискам... а защото, няма да мога...
Толкова дълго, те нямаше в живота ми, че устните ми, се плашат от думите...
И толкова винаги, ти беше в него, че не би разпознала жеста... скрил в себе си, безумието на всички хладни улици, които с насмешка ме сочеха с пръст... отдавна разбрали безсмислието на всяка посока... която води към
Теб...
Само аз не разбирах голямата обреченост...
На толкова многото, затворени пътища... на толкова дългите, тихи дъждове... на толкова безкрайното мълчание, от липсата на стъпки...
И продължавах... да се загубвам, в опити да те намеря... да се отдалечавам от себе си, в желанието си да достигна до Теб...
Точно тогава, в едно извикано мое отчаяние - ме обикнаха онези улици...
Обикнаха лудостта ми, да ги пресичам...
Да съм там, откъдето всички бягат...
И аз ги обикнах...
В тихото, когато разказвах приказките си за Теб, а ме слушаха те...
Ти никога, не чу моите приказки...
В шума, когато мълчанието ми трескаво се ослушваше за Теб, а ме прорязваха само те...
Ти никога, не проряза мълчанието ми...
В дъжда, в който измръзвах и исках приюта на твоята прегръдка, а вместо нея заспивах в тяхната - улична и неуютна...
Ти никога, не поиска да ме стоплиш...
И аз се превръщах постепенно, в част от нечутата приказка...
В част от непрорязаното мълчание...
В част от студа, в който ти ме остави...
А ти оставаше част от всичко останало... някак далечно... различно... отделно...
И аз години живях - с далечността на всичките си желания... с различността на всичките си копнежи... с отделността на цялата си любов... която винаги Беше, Е и Ще Бъде за Теб...
Но вече, като плач от неразбрана приказка, наивно блъсната и счупена в студеният ръб на посрещнал я цинизъм... който ще ти простя, когато в най-премълчаното мое безсъние, се завърнеш... и пристъпиш, уморена от далечност...
А тихо, разпилените ти коси, ще носят виновни къдрици на разкаянието ти... заради онези страшни, простреляни улици - които ме научи да обичам... и които научих, да ме обичат...
Вместо Теб...
Заради Теб...
Въпреки Теб...
В безкрайното отсъствие - на Твоите ръце...
На Твоите очи...
На Самата Теб...
Прости ми, че ще те посрещна с греха... на поражението... от невъзможността - да забравя ръцете ти... от неумението - да ослепея за очите ти... от нежеланието - да убия в сърцето си, Теб...
А после, ще те изпратя с голямото мълчание за него...
Просто, толкова дълго те нямаше в живота ми...
И толкова винаги, ти беше в него... че нито една, от онези улици - няма да те запомни... и нито една от тях - не ще успее да те забрави...
Затова, моля те... не се завръщай в най-премълчаното, мое безсъние... не пристъпвай, уморена от далечност в него...
А тихо разпилените ти коси, нека не носят виновни къдрици от разкаяние...
Никога...

*****