Твоят портрет

Бях на седемнайсет. Кьсах листчето с телефонния ти номер на малки парченца и ги хвърлях в кофата за боклук. За да бръкна след малко сред всичките тези боклуци и да издиря всяко едно парченце, загрижена за събирането им като реставратор в музей. Крайният резултат беше знаменитото платно на Бош "Корабът на глупаците", обогатено с още един персонаж.
Само ако ме беше видяла как тичах всеки път към звънящия телефон; на моето "ало" един невъмутим глас нагло отговаряше: "Never more". Никога вече. Гласът отсреща никога вече нямаше да бъде твоят. Освен че чувах несъществуващи неща, аз ги и виждах. Когато вървях по улиците на моя град, той се променяше в странен магически театър.Всяка от пионките-участници се превръщаше в дребна енергична фигура - твоята. Когато се изравнявах с нея, разочарована откривах грешката си. Гледаха ме непознати. Добре, че не бях избързала да ги поздравя и да ги заговоря. Щяха да ме вземат за смахната. А не бях ли?
Шпионирах твоята къща като специално обучен и високо платен агент на ФБР. Никога не се уморявах да наблюдавам прозореца ти. Твоите делнични занимания зад него (когато пердето не беше спуснато) придобиваха в очите ми величествеността на тайнствена церемония. Всеки твой жест беше на път да ме просветли за Голямата Истина и за Същността на Нещата. Кой знае - а може би съм била твърде близо до нея, за да я видя?
Веднъж, когато светеше, позвъних, но никой не ми отвори. Побягнах през глава. После, осъзнала отчайващото си положение на твой роб, се заклевах пред себе си твоята улица и този тротоар да станат забранена територия за мен. И минавах по други улици и по други тротоари, уж по-безопасни. Казвах си: "Когато нормалните хора искат да отидат до тоалетната, те не го вършат на улицата. Първо се прибират у дома." Трябваше да се откъсна от теб. Кого лъжех? И на Марс, откъдето ти твърдеше че съм паднала, пак щяхме да сме заедно. Нямаше как да се спася от лешоядите на мислите си. Включително и от умението си, придобито в първи клас, да деля цели двуцифрени числа. Числото на моите години се побираше в числото на твоите повече от два пъти. Освен това ти беше омъжена и съвсем нормална. Веднъж вразумяващо ми изтъкна този факт. Кого мислеше, че ще вразумиш? И какво си мислеше, че искам от теб? Да изместя съпруга ти, когото ти обожаваше, въпреки многобройните му забежки? Беше по-млад от теб, представителен, от типа, който се харесва на жените: с бронзовия си тен, аристократично изправения си гръб, дългата си коса и брада приличаше на бохем - художник или поет, макар да нямаше нищо общо с никое от тези изкуства. Ти скицираше този образ на случайно попаднали ти парченца хартия на твоите кутии от цигари. Когато поглеждах към теб, ти ги покриваше с ръка.
Можех ли да очаквам да предвидиш в сърцето си някакво специално място за мен? Стигаше ми да те виждам понякога. Съмнявам се, че бях за теб дори и едно най-обикновено "приятелче", както ми каза веднъж. В нашите отношения аз бях тази, която влагаше капитали. Не ти. Ти не залагаше нищо. Само шепа красиви, драматично изречени думи. Шепа сачми, изстреляни във въздуха. Които обаче учудващо улучваха мишената и ти прибираше най-големите награди на стрелбището: оловни войници, картонени сърца, изгорели от слънцето арлекини. Най-умното беше да се присъединя към публиката и да заръкопляскам с нея, оценила блестящото ти актьорско изпълнение. Да гледам всичко това някак си отстрани. Но не. Аз предпочитах да залагам - и то все на болния куц кон, който все пропускаше да финишира. Залагах туптящи, пулсиращи чувства и в замяна получавах жетони цинизъм. Когато моята любов към хазарта омръзна на съпруга ти, той недотам любезно ми се сопна и демонстрира нежеланието си да ме вижда повече. Искрите от вашето скарване подпалиха моята черга. Разгневена яхнах своя куц кон и временно напуснах района на вятърните мелници, мислено посипвайки главата ти с проклятия. Които после бумтяха зад очите ми като барабани и караха мислите ми да изригват като протуберанси. Изгарях от срам. Нито тогава, нито по-късно ти не ме потърси, за да ми обясниш какво, по дяволите, беше станало, след като сама ме беше поканила на аудиенция, а последната беше завършила с безцеремонното изритване на шута.
Оттеглих се заедно с любимия си Росинант, за да бъда не нечия семейна приятелка, а приятелка на самата себе си.
Издържах в тази роля няколко години - не съвсем успешно, защото почти никога не спирах да мисля за теб, да те осъждам и оправдавам и от време на време да поливам и двете с алкохол. За теб наистнина бях Никоя. Може би се радваше, че си се отървала.
И все пак, най-накрая се реших на "изясняване на отношенията". Исках да разбера. Да чуя, че не съм права.
Че все пак съм те разведрявала малко с наивното си бърборене и с неумелите си опити в живопистта. (Наистина ли намираше нещо в тях?) Че си влагала поне малко искреност във всяка твоя покана "утре" (или някой друг ден) да намина пак.
И така, отидох при теб без покана.
Заварих усложнения и проблеми в личния ти живот. И думите, оплетени в гъсти облаци цигарен дим: "Той и с мен се държи така". Думи, произнесени много трудно от гордата ти уста.
Някои от пионките в магическия ми театър изправиха бодро рамене. Други наостриха уши.
Мълчание. Неописуемият ти поглед, изпълнен със смесица от ужас и подозрение. Внезапно: "А ти при кого идваш?"
Думите ти бавно навлязоха в съзнанието ми. То се опита да ги преведе: "При мен или при него?"
Фигурките ми паднаха едновременно като покосени.
Помниш ли? Носех черен медальон от глина - отпечатъка от птичи крак-символ на мира. Едно навеждане над плота на твоята маса - и той е на парчета. Той ще го залепи, каза ти. Не ти повярвах, и ти не си вярваше. Усетих ударите на сърцето си.
Престорено равнодушно казах: "Няма нищо, аз ще си го залепя". Имаше нещо. Нещо нехубаво се беше случило. И двете разчетохме Знака. Беше красноречиво олицетворение на края. Чувствахме се неловко. Побързах да си тръгна.

============

Аз те обичах и нарисувах с молив този портрет. Това си ти и не си ти. Защо усмивката ти винаги е била толкова неуверена? Играта на светлосенките е направила невъзможното възможно - сняг и въглен, дявол и ангел, ад и рай - всяка от тези половини на твоето лице и твоята душа гледа с недоумение на другата, враждува с нея и тласка цялото към разпад като в света на шизофреника. Тъмната ме гледа с хладно презрение: "Пиши си своите врели-некипели, опитвай се да ме разбереш. Ще ти кажа кога ще стане това: никога. Тъпачка." Светлата ти страна не допуска това твърдение да мине просто така: "Мила, ти си също като мен. Разликата между нас е само в годините и опита. Щом сме се срещнали, значи си приличаме. Което си прилича, се привлича. Щом сме се срещнали, значи е имало защо. Нищо не идва случайно при нас."
Оставям тази реплика като мнение от последна инстанция и прибирам портрета при другите си рисунки. Целият магически театър ръкопляска.

*****