Прости ми

Ти си окова, приковала ме с жестока вярност за себе си... Нежно проклятие, белязало сърцето ми с черната красота на обречено чувство... Сянка пронизала съществото ми с далечното си присъствие... Сълза, която не мога да изплача защото ще удави душата ми... Скитница, която броди вътре в сърцето ми - самотна и изгубена...Любов, заключена в самата себе си, за да бъде спасена от безпощадното време, което изтича неумолимо в тъжния часовник на живота ни... И ни скрива все повече... В забравата... Която по малко, заличава лицето ти... Смесва чертите му с други черти... И аз все повече го загубвам... В себе си... До поредната среща - случайна и болезнена... В която си винаги същата...За да ми напомниш красотата си, с която сякаш се присмиваш на годините, изтекли, като пясък помежду ни по който стъпките ти са останали незаличени...И единствени...С онази ефирна самотност, която кънти с неповторена от ничии други стъпки - нежност... И тиха болка от нея... Заради липсата й... Която ме задъхва от жажда...

Прости ми... Утолявам я, с част от чуждите капки, които ми дават... Не, че ми стигат... Не, че ги искам... Но ми трябват неистово, понякога... Когато разплакан мрак, се взира в самотността на безсънните ми нощи... В които те няма теб... А празното, с жесток цинизъм, изкрещява името ти... Което тогава, мъчително и бавно ме убива... Разкъсало всичко в мен, на малки парчета, които събирам и спасявам - в студени, непознати легла, в които се събуждам... Привидно отново цяла... С илюзията, че съм била стоплена от чуждата прегръдка заменила твоите ръце... Докато не осъзная в утрото, че ми е още по - студено... От тях... Неуютни подслони на непознати... Заради, които мразя себе си после... И теб, че ми позволяваш да ги търся, оставила ме без брод...

Чувствам се толкова слаба без теб... А в същото време, съм прекалено силна, за да не го призная никога... Или горда?... Не мога да моля... Всяко желание, приема формата на безмълвие и го оставям да угасне, зад стиснатите ми устни... Които отдавна не изричат нищо... Които отдавна не признават нищо...

Студено ми е...А ти си като вина, която тежи неумолимо в очите ми и ми забранява да заспя...Като кръстопът, разпънал себе си в мен, който сякаш ме осъжда за всички разделили се на него...Като нож, който стърже по отворена рана...И боли...

Болят ръцете ти - тези два бели гълъба, които вече не свиват стряхата си около мен... Болят очите ти - тези две сини небета, които вече не искат моите звезди... Болят устните ти - това топло и нежно огнище, което превръщаше в клада тялото ми и го изпепеляваше с желание... Болиш ме Ти... Когато те искам... Когато ми липсваш... Когато ми трябваш... Когато имам нужда от Теб... Всеки миг... Навсякъде... Винаги... В тази нощ... Която се е озъбила срещу мен, а жестокостта й ражда горчива молитва - за Теб... Нечута и обречена...

Прости ми... Трябва ми чуждата капка... Фалшива нежност, но заглушила поне за малко истинската болка... Когато тече кръв от раната, не избираш дали е подходяща марлята... Дори и с риск, да получиш гангрена... Ти си тази, която отрови кръвта ми отдавна... Аз просто се опитвам да намаля агонията... Но не те осъждам... Ти просто си смъртта, която поисках... И живота, който не ми принадлежи...

Прости ми...

*****