Черно от любов

Мрака, сякаш се е сгушил вътре в мен... Толкова черно, усещам в себе си, че ако извикам, сигурно гласа ми няма да успее да пробие всичкото тъмно, за да излезе звук... Въобразявам си, знам го... Но понякога усещането за здрач, вътре в теб е толкова реално, че дори придобива някаква материална форма и те души, души отнемайки ти дори глътката въздух, която се опитваш да поемеш... Осъзнаването за тривиалността на болката, едва ли е достатъчно, за да я преодолея по-бързо... Теб не те боли... Ти поиска раздялата... Аз просто позволих на желанието ти да бъде...
Без грозните сцени...
Без безсмислените въпроси...
Без унизителните молби за нищо...
Някак с времето се научих да казвам "Сбогом"... Дори и на нещата, след които сърцето ми моли "Остани"... По-просто е, вместо усилията да превърнеш последния миг, в още един шанс, който само продължава една агония... Кому е нужна тя, след изречената вече диагноза "смърт"... Всъщност, много отдавна навика замени помежду ни страстта...
Копнежа...
Чувството...
Тлееше нещо, което беше подхранвано повече от рутината, отколкото от нещо друго... Ти пак беше най-красивата жена, но очите не носеха огъня... Ръцете не топлеха... Загасващо огнище, което чакаше само една от нас, да посочи пепелта... Ти го направи първа... Тогава защо ме боли?... Защо света е сякаш покрит със скреж и ослепявам, откакто те няма?... Не, няма да го изрека... Отговора... Разбрах го снощи, когато те видях с Нея...
Когато усмивката ти се раждаше от нейните думи... Когато очите ти блестяха взрени в нейните... Когато се обърнах, и тръгнах в друга посока, защото не исках да ме видиш , че плача... Не исках да видиш това, което премълчах на раздяла... И пред Теб и пред себе си... В онзи миг, в който стиснах душата си и тръгнах... Наникъде... Взела със себе си само мълчанието... И болката...
Някак с времето се научих да изричам " Сбогом " на хората, след които сърцето ми крещи, че...
Няма да го кажа...
Като не изричаш думите, се самозалъгваш, че убиваш и чувството, което назовават... И изричаш тези, които носят съдържанието на чувството, което искаш да се роди... Ехото, повтаря след мен: "Мразя те... Мразя те... Мразя..."
Онова нещо, в лявата ми страна, не иска да повярва в ехото...А аз точно, заради това те мразя... Най-много... И най-силно... Защото неистово ми липсваш, когато искам да повярвам, че нямам нужда от теб... Защото жестоко възкръсваш в мислите ми когато се опитвам да те заменя с друга и нагло ми напомняш, че ти си победила отново в сравнението... Защото онова гнетящо чувство, което изпитах снощи, беше ревност, въпреки всичките ми опити да го наричам с друго име... Защото искам да те мразя, а те обичам...
Обичам...
Изрекох го...
Отговора... Моя отговор... Страшния отговор...
Мразя те до Нея... Мразя те... Мразя те...
И ми е черно... От Любов...
Останалото е сивото очертание на самотата, която си спомня за цветовете... Синьото на очите ти...
Бялото от ръцете ти... Твоите... Единствените...
Мразя ги, кънти тишината...
А онова нещо в ляво-не вярва...
Проклето да е... Проклето...!!!

*****