Лъжа

"Не ме обичаш, нали?... Лъжеш ме... Има друга в живота ти, а аз съм вече само някаква, която си свикнала да виждаш около себе си..." - крещиш в истерия...
Пияна си...
Отново...
Боли ме да те гледам такава, а напоследък все по-често си в подобни състояния... Безсмислено е да говоря... Сега няма да ме разбереш, а после ще се извиняваш и ще обещаваш, че повече няма да пиеш... До следващия път... Обещания - бързо дадени и още по-бързо забравени...
По цели нощи рисуваш...
И пиеш...
Не, не рисуваш... Насилваш платната... И себе си... Знам, защо го правиш... Защото вече не ми вярваш... Заради приказките на другите... Нали, онази лъжа отвори тази бездна помежду ни... Колкото и да не го признаваш... Съмнението се е вкопчило в теб, и те разяжда бавно... А аз съм безсилна да го преодолея...
Безброй въпроси, подклаждат безсънието ми... Търся отговори, с които отново бих могла да те върна до себе си... Толкова си крехка в момента... И уязвима... Не го заслужаваш... А не знам как, да разруша стената, която си издигнала... Стена от безверие и ревност.. Заради измислената ми от другите изневяра... Не те осъждам, че вярваш на тях, а не на мен... Осъждам себе си, че явно не съм могла да ти покажа, че си Единствена... Иначе нямаше така да те счупят нечии думи... И да слепваш доверието си с измамността на алкохола... Той не може да заглуши страданието ти... Но в момента имаш само него... И платната... Като бягство... А в същото време си и горда, за да изречеш на глас раната... Правиш го само, когато си пила... После отричаш... И не разбираш, как затваряш всички врати пред мен... И пред себе си... Страшно е това, което се случва... А ти не ми позволяваш, да спра рушенето в теб... Сълзите ти попиват в мен... И ме правят слаба...Заради неумението да прокарам близостта, отишла си, з аради чуждите хора... И тяхната завист...
Минава полунощ... Не мога да заспя, а може би и не искам... Ти рисуваш сигурно, в другата стая... Имам нужда от теб, а знам, че всяко усилие в момента е обречено... Дори ме е страх да те докосна вече, а точно сега изпитвам болезнено желание да те притисна до себе си и просто отново да те усетя моя... Все пак ще опитам да прегърна, това уплашено и самотно дете в теб, дори и с риск да издраска душата ми...
Открехвам вратата - плачеш... Дори не усещаш, че съм влязла, зареяна в някакви само твои хоризонти, в които
няма да бъда допусната... Чашата и бутилката, стоят до теб... Стряскаш се, излизайки от унеса си, поглеждайки в мен... Далечни са очите ти в този миг... Сякаш, онова красиво синьо в тях, крещи: Махай се... Изтриваш сълзите си набързо и с нервен жест посягаш към чашата...
Мълчим...
В този миг, какво да ти кажа?... И как да ти го кажа?... Затварям вратата след себе си и те оставям там...
Господи, колко студ е нахлул помежду ни.. И колко безмълвие, ражда той... И всичко това, заради лъжа, в която повярва... Не е справедливо...
Не е...
Връщам се отново в леглото... Сега ми е още по-празно там... Може би изведнъж, осъзнах безвъзвратността на нещата, които ни сближаваха някога... И е време да призная пред себе си, че смъртта на нашата любов наближава...
Жестоко е...
Запалвам цигара, в опит да заглуша гнева, който напира в мен... Гняв, породен от собственото ми безсилие...
Гняв срещу мен самата... Загасям цигарата в пепелника... Взимам си две приспивателни... И заспивам... Сама...
Чувам часовника, сякаш звъни от много далеч... Като дрогирана съм... Всичко ми е мъгляво... Запътвам се към банята - следва студен душ, струйките, на който ме връщат в реалността...
Грозната реалност...
Боже, как можа всичко това да се стовари върху нас и така безобразно просто да разруши всичко?... Такива въпроси си задавам, докато си обличам халата и отивам към кухнята за една голяма доза кафе...
Ти вече си там и пиеш своето... Не си казваме нищо... Нямаме какво да си кажем... Поглеждам те крадешком, докато пускам бързовара... Бледо е лицето ти... Очите ти, не смеят да ме погледнат... Чувстваш се виновна, а аз не искам... Чувството за вина, тежи най-много... А аз просто искам да спреш да пиеш толкова много и толкова често... Нямам сили за никакъв разговор тази сутрин, предполагам, че и ти... Наливам кафето е една голяма чаша и отивам в стаята... Може би ни трябва малко време... И на двете... Всъщност, намирам си оправдание с времето, защото тази безизходица ме притиска... И аз наистина, не знам какво трябва да направя... А и ти не ми помагаш да намерим изход в собственото си безпътие... Илизам с надеждата, че когато се прибера, няма да си пила... И няма да ме посрещенеш от вратата с истерии... Те не помагат нито на теб, нито на мен... А още по-малко на Нас, ако въобще съществуваме още, като Ние... Представа нямам, защо нещата са толкова сложни... Или са прости, а сами ги усложняваме... Странно нещо сме хората... Особено, когато обичаме... Всъщност, ти обичаш ли ме още?... Вече и в това не съм сигурна... В нищо не съм...
Решавам да ти купя цвете, преди да се прибера... Избирам, една от най-красивите рози, кърваво червен цвят, защото ти обичаш такива...
"Защо ми я носиш тази роза?... Дай я на другата... Или си я купила за нея, а тя не е дошла на срещата, нали?... И сега я подаряваш на мен..."
Не усетих, кога вдигнах ръката си. Чух само плесницата, която я накара да замълчи. После блъснах вратата след себе си...
Когато излязох навън, изхвърлих сърцето си в първото кошче за смет...
Погребах го със хвърлената върху него роза - кърваво червен цвят...
И превърнах в истина лъжата, която сложи надгробния камък върху любовта ни...
Завинаги...

*****