Като молитва или пък проклятие

Поредното безсъние ме посреща с иронията на тишината, в която сякаш всяка отминаваща минута крещи, от обречеността на самотата си... Несподелените мигове, са малки вечности, които се раждат и умират в нас, с крясъкa на сълзите, възкръснали от нечий спомен... За нещо... Или някого... Моето безсъние, носи Твоето име... Неизречено, нито веднъж под прожекторите на светлините, белязали деня... Само тъмното, успява да издраска фалшивата повърхност, под която изведнъж блесваш Ти... Истинската... Единствената, която разтопи глетчера, пред сърцето ми... С жестокостта да осъзная всичко това, когато стъпките Ти, кънтяха вече далеч... Много е страшно, да разбера, че съм Те намерила, за да Те н ямам никога... Че съм преодоляла себе си, в мига, в който Ти си спуснала решетката, изпълнена с безверие към мен... А сигурно съм можела да Те спра, преди да се превърнеш в непоносима безвъзвратност... Преди да си забраниш, да ме обичаш повече, уморена от моето безразличие... Колко ли студено ти е било тогава?... За да го направиш... А сега е късно, да опитвам да Те стопля... Всъщност, дори не знам, дали ако позволиш на себе си, да ми повярваш отново, ще мога да Ти дам късче топлина...От ръцете си... Страх ме е допира, да не те пореже в неумението да дарява нежност... Паля клечка кибрит в мрака... За миг, проблясва тъжната светлина, която толкова често бъркам с топлината... Може би и аз самата, съм кибритена клечка, която не може да стопли нищо... Дори и Теб... Ето затова, устните ми не молят: Върни се... Завръщането, трябва винаги да е оправдано... В него трябва да има, какво да дадеш... Дори повече, за да има смисъл в него... Иначе, нещо се счупва и в двете души, заради извървяния обратен път, който е родил безпътие, вместо посока... В прозореца ми, е спряло безмълвното пълнолуние... Сякаш, за да скрие в себе си, онова: Обичам те, което може би, ще усетиш... Някога... И ще се върнеш, за да разбереш, че си единствената, която е преодоляла онзи глетчер, пред сърцето ми... Който става, все по-голям, защото има какво да пази -Теб, мила...
Бавно светлините на новия ден, прорязват мрака... Може пък деня, да ни срещне случайно... И да намеря смелост, да извикам безсънията си пред Теб... Като молитва или пък проклятие...
С име - Любов...

*****