Незаменими

Загубих пръстена, който ми бе оставила...
Там, на раздяла...
Когато в крехките окръжности на два пръстена, заключихме любовта си...
Ти дали пазиш моя?...
Или си го загубила отдавна?..
Във времето...
В сърцето си...
Въпреки, че може би, го носиш на пръста си...
С жестокостта, да не значи вече нищо...
И никого...
Странно е, как загубването на нещо, може да ти напомня...
Липсваш ми...
Почти изкрещявам в огледалото, срещу мен, виждайки в него винаги, само себе си... А някога, то отразяваше и Теб... Някога - мразя я тази дума... Тя изразява далечност или безвъзвратност... Не обичам да я слагам до Теб...
Но душата ми отдавна вече е прокървяла от самозаблуди... Може би е дошло време, да прогледна... Зад себе си...
В онази истина, която... Не мога да я изрека... Не още... Не искам...
А нещо в мен, изкрещява: Трябва...!
А дали мога?..
Имам нужда от теб...
Може би, ако успея да изтръгна нуждата, да те заменя с нещо или някого - ще ми е по-лесно?... Не вярвам в стойноста на замяната... Онази приказка, че: "Няма незаменими хора", не важи в моя случай... Не, и за Теб...
Добре, че не знаеш... Страшно е, да разбереш, че си незаменима... Особено, ако отдавна вече си свалила пръстена.
Сама...
И нарочно...
"Глупачка" - изкрещявам на себе си, взряна в огледалото... Сигурно, кръглата форма, не е достатъчна за нищо...
Нали и халката ти е такава?... Днес те видях, когато вървеше до него... На ръката ти беше халката...
Само...
"Наистина си глупачка" - продължавам да говоря на онази разплаканата, която ме гледа от огледалото... Тогава го виждам... Пръстена... Който ми бе оставила... Там, на раздяла... До огледалото... Не съм го загубила...
А ти?...
Може би и моя, е някъде там... До твоето огледало... До болката от отражението на самотния ти образ в него...
До сълзите, попили по стъклото... Не, искам да си загубила моя... Завинаги... Иначе, онази халка на пръста ти - ще ти тежи още повече... До другото огледало... И с другия пръстен... От него...
А утре, когато времето, поиска равносметка, ще сме съхранили нещата, които поискахме да запазим...
С два пръстена...
И когато, ти върна твоя ще знам, че онова малко момиченце, което тича около Теб, е запазило моя пръстен...
Със синьото, на твоите очи и с името, което нося аз...
Наистина има незаменими неща...
И хора...
И пръстени...
Дори, и когато си мислим, че сме ги загубили...
После ги намираме - вътре в нас...
Или в едно дете, което да ги продължи със себе си...

*****