Някога

Ти не разбра Любовта ми...
Онзи стъклен дворец, който издигнах от сълзите си и от бялото на онази нежност, затворена в мен, остана празен.
Просто си отиде, с онези жестоки крачки, с които обрече стъклото, да се превърне в лед...
Отдавна е замръзнало сърцето ми...
Там, в прозрачния айсберг, отдавна няма нищо...
Дори болка, с която да го разбия...
Дори сълза, с която да го разтопя...
Само, затворен в него спомен, за нечии коси, очи, ръце - Твоите...
Понякога, в тъмното се взирам в него, опитвам се, да го накарам отново да оживее пред мен, за да имам за какво да стоя на повърхността на бездната...
А е толкова лесно, да падна там...
Но в нейния мрак, няма да мога да си спомням, онзи най-красив къс, докоснал живота ми...
Някога...
ТИ...
И се държа на ръба, само заради Теб...
През останалото време, се опитвам да избягам от цинизма на Самотата си...
И на всичко, около мен...
Не искам да пусна, вътре в себе си, тази черна боя, която не отива на бялото, останало от Теб...
Цинизма убива...
А Ти, ти си най-красивото нещо, което някога съм имала...
Защо да го убивам?...
Единственото...
За да приличам на всички?...
За да не се чувствам чужда, сред тях?...
Не съм различна от тях...
Просто искам да запазя Теб...
Такава, каквато те помня...
Такава, каквато те обикнах...
И такава, каквато ще те обичам винаги...
Сигурно, един ден, ще прокърви празното...
И кръвта, ще стопи сърцето ми...
Миг, преди да спре завинаги...
А тогава, в онзи последен миг, аз искам да си отида с косите ти, очите ти, ръцете ти и с вярата, че съм ги опазила такива, дори и в празния дворец...
Тогава може би, ще разбереш Любовта ми...
Някога...

*****