Алея на Гордостта

Минах на червено...
Заради слънцето е... последните му лъчи се отразиха в стъклото на колата и ме заслепиха...
Не видях светофара.
Не това обаче ме вълнува в момента... Знам къде си... къде се разхождате... и искам да те срещна "случайно"...
Спирам близо до басейна и за момент се заглеждам по първите капки дъжд които падат по стъклото. Есен е...
Замислям се дали искам да го направя... Не искам... но волята ми няма нищо общо с краката ми... Те ме отвеждат натам...
Слизам от колата и тръгвам по дългата алея. Вали дъжд от сухи падащи листа. Капките още не могат да проникнат през гъстите клони на дърветата. Красиво е, но не това ме вълнува в момента... Търся те дълго...
Листата шумолят в краката ми. Не ги чувам... просто знам, че трябва да е така... Стъпвам като че в мек килим...
Мек като разложена плът... Моята плът... Призлява ми... Не поглеждам листата в краката си... Не мога. Не мога да отклоня поглед встрани или надолу, защото съм го приковала към твоя силует в падащия мрак.
Всъщност... ВАШИЯ силует... Така и не мога да свикна, че сте две... Аз виждам само теб...
Не плача... това е от дъжда...
Вървя срещу теб...
Забелязваш ме...
За момент си помисли, че няма да се спра и да те поздравя...
Спирам се!
"Добър вечер" - казвам. Боже какъв тъп поздрав избрах... Исках тази - другата - да не разбере, че поздравявам само теб. Усмивка се плъзна по устните ти и ти я скри с цигара. Не можех да откъсна погледа си от теб... А дъжда се усилваше... Толкова ли не можеш да разбереш, че искам да остана само с теб за минутка поне...
Разбираш...
"Сега ще те настигна" - казваш й ти...
Моя малък триумф...
Мълча...
Губя напразно своята минута...
Просто мисля за теб...
Гледам те...
И ти ме гледаш...
Но защо ме гледаш така... нескривайки нито своето желание... нито своята любов...
Може би не трябваше да провокирам спомените ти... моя образ... твоите желания...
Какво се обърка Господи...
Времето изтече... Другата стои и чака в края на алеята...
Ти поглеждаш натам... тъпчеш на място... премигваш с очи и цупиш устни...
Колко образи... Колко символи...
Мисля си, че ей сега ще си тръгнеш...
Мисля за теб... стоя пред теб... гледам те в очите...
Това го правя всеки ден откакто си замина... в моя дом... пред твоите снимки...
Нашите снимки...
Ти не си тръгваш...
Стоиш и чакаш...
Не си тръгваш?
Тогава защо не останеш с мен?
Защо не дойдеш с мен?
Защо не се върнем в нашия дом?
- Не плача. Това е от дъжда - казвам тихо, обръщам се и тръгвам по тъмната алея...
Аз съм гордо и силно момиче...
И самотна жена...
И дори това, че ти знаеш колко те обичам... не променя нищо...
Дори и към по-лошо...
Вали...

*****