Кръстопът за пристани

Храма, зееше празен след Нея. С последните си стъпки, Тя просто, бе загасила всички свещи. Голите стени, събуждаха в мен усещането за бездомност. Иконата, Бога и Олтара на храма, вече ги нямаше. Тя си бе отишла завинаги. Отнемайки ми всичко. С последната тлееща, малка свещичка запалих Храма, който бяхме създали за Нас. В пламъците виждах разрушен своя пристан. И себе си, като такъв. С онази жестока безвъзратност, в която няма надежда за нищо. Нито очакване за някого...
Безпътието беляза живота ми. Безверието, което възкръсваше в самотността, която ми напомняше за Нея, не ми позволяваше отново да повярвам в топлината на нечии ръце. Пепелта от първото пристанище, което имах и бе изгоряло в душата ми, все още носеше ехото от счупените прегради и студената вода, която нахлува на талази, за да заличи всичко със себе си. Раждайки отчуждението, на мястото на загубения пристан. Който бях нарекла Единствен. Докато две очи, не ме накараха да броя и по нататък...
Срещнах Я на кръстопътя, по който отдавна бях загубила себе си. Бяхме две сенки, които не искаха нищо. Бездомни. И ничии. Не разравяхме миналото си, което и двете бяхме обрекли на мълчание. Не си обещавахме бъдеще. Не говорихме за Наше Сега. Имахме нашите Мигове, които сами не разбирахме, какво значат за самите нас. Издигахме собствения си Храм, без усещането за него. То дойде, когато устните, отново се бяха научили да изричат: Обичам те... И когато моето, отекваше в нейно в стените на един Храм, които вече не бяха голи. Имаше отново - Икона. И Бог. И Олтар. И запалени свещи. Които не носеха бездомност. А онова забравено усещане за пристан. В, което сърцата ни не вярваха, че може да се повтори. Някога...

*****