Дневника

С последни усилия, Марияна се наведе, взе в шепата си от черната пръст и звука, с който тя падаше върху ковчега на Катя я накара да загуби съзнание Самоубийството на най-добрата й приятелка беше най-нечовешкото нещо, което живота можеше да и поднесе...
Задаваше си хиляди въпроси, които крещаха в душата й, без да намерят отговор... Един малък пакет, който Катя беше оставила, преди смъртта си, с послание "За Марияна" стоеше на шкафчето и...
Едва, след седмици, намери сили в себе си да разпечата хартията, в която имаше черен тефтер, на корицата, на който беше изписано с красив почерк "За теб, моя любов..."
Тя не разбра посланието, ръцете и трепереха, а сълзите и капеха върху черната подвързия, на последното нещо, което и беше останало от Катя... Страх се блъскаше в душата й сякаш тези страници, бяха запечатали, страшните тайни на един живот... Инстинктивно усещаше, че още не е готова да го отвори и го прибра в шкафчето...
Намери сили, дълго след това... Отвори първата страница, а на нея пишеше:

"Знаеш ли, какво е да обичаш, а любовта ти, като глухарче да разпръска в сърцето ти, безцветните си цветове, които се забиват, като тръни и все едно, какво име ще дадеш на раните... Аз мога да говоря за своите, причинени от любовта ми към Теб, но не защото искам и Теб, да те боли, а защото това е единствения начин, да Ти Я оставя, когато мен вече няма да ме има... Любов от жена за жена..."

Марияна, захвърли тефтера на леглото и дълго плака, разбрала най-после тайната, която бяха съхранили тези страници... Запали цигара, взе в скута си, малкия дневник и зачете:

"Толкова е трудно, да описваш любовта си... Да търсиш точните думи, за да обясниш необяснимото, с ясното усещане, че нещо все не достига... Думите, изведнъж се оказват, счупени длета, които са толкова слаби, за да издраскат повърхността на камъка... А той стои пред теб - чакащ, искащ, молещ... Както очите ми, когато са взрени мълчаливо във твоите... А душата ми крещи, в сблъсъка на желанието и невъзможността да изрече себе си пред теб... За да не те изплаши Чувството... Силата, на което прилича на вълната, която се разбива в острата скала, за да се превърне от тази жестока ласка, в тиха пяна... Докосната и укротена... Само, че моето Чувство нямаше нито да бъде докоснато, нито укротено, защото винаги прекъсвах порива му, когато усмивката ти, ме караше да го извикам... Да го призная... Да го блъсна в Теб... Вместо това, го разбивах в себе си... Пяната от безсилие ме заливаше, когато не предвиждах болката... Премълчаната... Непризнатата... Усещах я как скърца в мен, като котва, която пречи на кораба да отплува... И той се опитва да я скъса, усещайки затвора си с нея... Страшно е, когато и котвата и кораба са вътре в теб... Понякога, исках да разсека проклетата котва, да скъсам веригите и да пусна кораба към Теб, а нещо в очите ти ме спираше... Страха, че може би очакваш други кораби, които водят из други морета... И правех още по-здрава котвата, потапяйки кораба, на който Ти нямаше да се качиш. Сърцето на кораба, бе женско. А ти, ти очакваше своя капитан. И аз нарочно късах платната - ненужните, които вятъра отвяваше все към Теб... Намерил посоката по разпилените ти коси, които красиво докосваха брега, на който спираха очите ми... Ти нищо не подозираше... Не знаеше нито за скалните рифове, в които се блъсках, нито за наводненията на моя кораб, когато плачех от безпомощност. Нито затова, как усърдно накланяше мачтата, всеки път, когато си казвах: Колко си красива, Господи... Понякога мълчаливо молех: Не пробуждай сърцето ми, с двете дълбоки морета... Сините... Взрени в мен... Вълните им, години ме давеха... В ЧУВСТВОТО, родено в мен от тях... Което трябва да оставя на брега... Където прилива не стига... А отлива отдалечаваше... Скрий тези очи...Скрий ги, преди да поискам да разплискам водата, хвърляйки в тях силата на онова ЧУВСТВО, което тежи на брега... Преди да превърна НУЖДАТА СИ ОТ ТЕБ, в онази скала, която се руши всеки път, усети ли допира на вълните... Скрий ги, преди да си повярвам, че мога да плувам, взела със себе си само ЖЕЛАНИЕТО СИ да те достигна... Да те докосна за да мога да вярвам, че си истинска...Погледни ме... С онези сини морета, пред които нищо няма смисъл... За да си отида с тях...
Сега и завинаги..."

Марияна затвори дневника... Вече знаеше всичко... Всички отговори... На следващия ден, остави цветя на гроба на Катя и беше сигурна, че там под земята Катя я чу, когато и каза: "И аз те обичам..."

*****