Не разбирам

Поисках, на Теб да приличам...
Вярвах, че ако успея - ще ме забележиш в тълпата...
И ще ме приближиш...
За да ми дадеш сърцето си така, както аз чакам, само да поискаш моето...
И започнах наистина да приличам на Теб...
Косата ми, вече беше, като Твоята...
Смеха ми, вече звучеше, като Твоя...
Погледа ми, гледаше сякаш с Твоите очи...
Започнах да раздиплям душата Ти и всяка нишка, която късах от нея, пришивах към своята...
С усърдието на шивач, който шие последната дреха, преди да отрежат ръцете му... С замаха на художника, който за последен път, докосва платното, преди да ослепее...
С болката на пианиста, чиито ръце за последно докосват бялото на клавишите, защото след това, ще му вземат пианото...
С писъка, на раждаща жена, даваща новия живот, с цената на страданието...
Тогава разбрах, че го няма сърцето Ти...
То принадлежеше на Нея...
Другата...
Която обичаше, вместо мен...
И започнах да събличам Теб от себе си, за да се вмъкна в Нея...
И това направих...
Но Ти пак не ме поглеждаше...
Беше Я разлюбила...
И сърцето Ти беше празно...
Само, ако можех да си спомня Себе си...
Може би, този път щеше да ме забележиш...
Не мога да си спомня...
А аз просто, исках да те накарам да ме обичаш...
Мен?...
Тогава, защо се правех на друга...
Ако беше ме обикнала, щеше да обичаш Нея...
Чуждата, влязла в мен...
Или аз в Нея...
Сега търся отново себе си...

"Ей, ти не беше ли.....?..." - чувам гласа Ти...
"Коя?.." - питам аз...
"Онова момиче, което..."
"Което?.."
"Искаше да го обичам..."
"Съжалявам, не помня..."

Тълпата ме посреща уютно...
Някога исках нещо...
От някого...
Какво?...
И от кого?...
Аз ли плача, Господи?...
Толкова е страшно, да не знам - защо?...
Някой в тълпата ми отговаря:
"За Нея..."
Не разбирам...

*****