Видях те

Видях те,
Меланхолията ме беше изпълнила, в глава ми имаше безразличие към всичко около мен, вървях по улицата без дори да забелязвам какво става наоколо. Да това е моят квартал, хората са ми познати и въпреки това безразличието така се бе вселило в мен, че въобще не ги забелязвах. Беше ми омръзнало все да мисля кой как ще изтълкува поведението ми, една пълна меланхолия.
В сърцето ми се разпростираше празнотата, тя беше проникнала до най-затънтените кътчета и се опитваше да изгони дори най-скъпите ми спомени. От време на време те повдигаха глава и успяваха да се покажат. Някоя прегръдка, нечии поглед, усмивката ти. Картините идваха от време на време, далечни и празни, те не предизвикваха кой знае какви чувства в мен. Някак бях безразлична и към спомените си. Толкова години бях живяла без теб, че явно душата ми си бе създала защита и не допускаше болката отново да я обсеби.
Така минаваха дни, нощи, месеци, години. Живеех ден за ден...
Днес беше един такъв ден, безсмислен, безразличен, празен. Главата ми беше доста замъглена от многото часове пред компютъра, погледа не фокусираше ясно, защото и без това ми харесваше всичко около мен да е като акварелна картина - да се разлива, размазва, да няма точни очертания, защото така и за мен живота ми нямаше очертание, нямаше нищо.
Бях се отпуснала на течението и то ме носеше бавно, не исках да се съвземам от този унес защото в него нямаше болка.
Влезнах в магазина купих кола и си тръгнах, асансьора идваше някой бутна вратата от вътре и ме стресна, беше ми се сторило, че в него няма никой. Отдръпнах се леко и вдигнах глава погледът ми спря изведнъж всичко ми се проясни, тя стоеше пред мен и също така не помръдваше. Нямам представа за времето, предполагам е минала половин минута или по-малко - за мен времето беше спряло. Не я бях виждала, не я познавах, но знаех, че това е тя: най-нежното, най-крехкото, най-чистото създание на света. Погледа й беше нежен, леко влажен с някаква луда искрица, която като диво пламъче си играеше. Беше толкова детски и същевременно толкова женствен. Какво е станало не знам, но усетих аромата й докато се разминавахме. Ухаеше на тросарди и това върна някои спомени в мен. Качих се в асансьора и усетих, че ми се вие свят. Сърцето ми биеше силно и предполагам кръвното ми се беше вдигнало, знам ли, но се бях съвзела от унеса си. Влезнах вкъщи и запалих цигара, нещо ставаше с мен, чувствах прилив на енергия, излезнах на балкона и загледах улицата. Хора, коли, магазини всичко беше ясно, обръщах внимание на всеки детайл. Не знаех какво става с мен, все едно се бях събудила от няколко годишен сън. Започнах да чистя, да подреждам, не можех да престана да върша нещо часове наред. Тук стана като в аптека, бяха минали седем часа и най-сетне се уморих, влезнах във ваната и се отпуснах образът й изведнъж се появи, аромата и, погледа и леката усмивка, която чак сега си спомних. Усещането за нея ме накара да се почувствам по странен начин, някак жива, някак истинска. Минаха дни, а тя все по-често идваше в мислите ми, исках да я видя отново, мечтаех за това и то стана.
Бях тръгнала да излизам, когато се позвъни на врата ми, отворих без да поглеждам кой е защото бях готова за излизане и нямах от какво да се притеснявам как ми е косата, дрехите и подобни. Отворих със замах, защото като бързам все така правя и замръзнах. Тя стоеше пред мен...

- Здравей...
- Здравей-отговорих аз, не можех да помръдна поглед от нея, така се вцепених, че не забелязах притеснението и.
- Живея един етаж под теб, нанесох се преди месец.
- Така ли?...говорех като малоумна, просто в главата ми всичко бръмчеше.
- Ами да... каза тя и чак тогава забелязах как нервно кърши пръсти, това някак ме съвзе и аз най-сетне се усмихнах.
- Много ми е приятно, чудесно значи сме съседки. Заповядай влез...

Тя се сконфузи и тъкмо да каже нещо погледите ни се спряха... мълчахме миг и тя мина покрай мен. Сега вече не знаех какво да правя, нямах идея какво прави тук. Трябваше да се държа с нея като с непозната, а имах чувството, че я познавам от години. За щастие тя започна да разглежда една картина, каза, че много и харесвала и искала да си сложи подобни пейзажи в хола. Била аранжор и много държала на естетиката. Тя не спираше да говори, имала фирма за обзавеждане и аранжиране, не можела да смогне с работата, разделила се с приятелят си и за това сега се изнася тук в апартамента на баба си.... аз я слушах и не можех да повярвам, че е до мен. Имаше светло кестенява коса, която свободно падаше на раменете й, чаровна усмивка, която не слизаше от нежното й лице, очите й бяха синьо зелени, но много светли, те бяха спокойни и дълбоки, за разлика от нея самата. Жестикулираше непрекъснато, подскачаше дори, като се разпали в обясненията си, а гласът й се носеше като нежна музика.

- Господи как се разприказвах, всъщност дойдох да те попитам защо непрекъснато нямам телефон, от домоуправителката разбрах, че телефоните са ни дуплекс, а моят все няма сигнал. Въпросът й малко ме изненада, съвсем бях забравила, че все за нещо е дошла.
- Ами често съм в интернет, предполагам за това - усмихнах се аз. Не съм знаела дори, че имам дуплекс, никога до сега не е имало проблем.
- Имаш, имаш (засмя се тя), просто апартамента ни е празен от години и не ползваме телефона. Интернет казваш, но аз през деня съм на работа, само нощно време ми трябва, защото не мога да спя и си говоря с приятелки, по-точно не говоря напоследък (и пак се засмя)
Какво можех да кажа, усмивката и беше толкова искрена и същевременно чаровна.
- Значи имаме еднакъв проблем, аз също не мога да спя и за това вечер съм в мрежата, ще трябва да се редуваме или просто да прекарваме вечерите си заедно.
- Ха, ха ако не беше жена щях да си помисля, че ме сваляш... идеята ми хареса, искаш ли наистина да минеш довечера през нас тъкмо се чудя кое къде да сложа... много е лесно да подредиш чужд дом, но собственият ми не мога.
- Защо не... отговорих аз и се разбрахме за вечерта в седем.

Съвсем бях изключила за излизането си, седях на вратата затворена след нея и не можех да помръдна, какво се случваше с мен се питах.
Не можех да излезна от тук, тя беше изпълнила целият ми дом с живот, съблякох се и се разпльосках на леглото. Оставаха само няколко часа до срещата ни и аз трябваше да се съвзема малко. Седем наближаваше и аз станах минах през банята, изгладих си една блузка и си оправих косата. Взех кола и фъстъци и си наложих да се държа съвсем небрежно и спокойно. Звъннах на вратата и до там беше със спокойствието ми. Тя беше по къси панталонки и тениска в бледо розово с пусната коса нежна усмивка на лицето, гледаше загадъчно и всичко детско се беше изпарило. Влезнах, апартамента й беше напълно подреден, със сигурност нямаше нещо, на което да търсим мястото, но нямах сили да се пошегувам с това, защото и без това не бях на себе си. Светлината беше слаба, на масата гореше свещ а до нея бутилка вино и две чаши. От където и да го гледах това, не ми изглеждаше като посрещане на нова позната. Стоях неподвижно в средата на стаята, усещах я зад мен, обърнах се бавно и я погледнах в очите... гледаше ме спокойно и нежно. Не можех да мисля за нищо, не разбирах какво става, но се чувствах безкрайно добре, отпуснах се и я погледнах така както исках да го сторя от много време, с цялата си нежност, с всичките си мили чувства, които изпитвах към нея. Това не я притесни ни най-малко, тя като, че знаеше какво прави. Хвана ме леко за ръката и отидохме до масата. Бавно и спокойно отвори виното, движенията й бяха изпълнени със спокойствие и финес, наля в двете чаши и ми подаде едната. Звукът от наздравицата беше единственото нещо, което се чу....не си бяхме казали нито една дума.
- Каква музика слушаш? Тихо промълви тя.
- Пусни каквото искаш.
- А би ли танцувала с мен?
Аз просто я гледах... тя се обърна, пусна “без една жена” на Дзукеро и се доближи до мен. Някак естествено телата ни се допряха....нежност изпълни цялото ми същество, тя беше толкова феерична, движенията й ме омаяха и не знам как лицето ми се оказа до нейното. Исках да усетя тази кожа, бузата ми леко се допря до нейната и почувствах как тя леко потръпна. Песента беше свършила и звучеше нещо непознато.... повдигнах глава и видях очите й, сега в тях имаше свян и нежност, тя леко ме притисна и склони глава на рамото ми. Телата ни се движеха бавно, времето също забави своя ход, музиката проникваше в нас и като магьосница ни сливаше в едно. Усещах ръцете й, някакъв странен магнетизъм излъчваха те, всеки трепет на тялото ми се вливаше в тях. Аромат на южен бриз витаеше навсякъде... докоснах косата й... докоснах лицето й, и устните ни се сляха... магията прекоси душата ми.... Не можех да не я милвам, не можех да с е отделя от нея, телата се преплитаха като крехките клони на малка топола, погалена от вятъра. Чувах дишането, чувах стона й, чувах сърцето й...
Това е...

*****