Не си виновна

Самотността на нощта, ме посреща с кръстопътя, възкръснал в мен...
Вървя в сянката на мрака, а пълнолунието, родено в тишината на далечността се е взряло, сякаш навътре в душата ми, за да чуе отговора...
Който трябва да дам...
На себе си...
Ако мога...
В главата ми, като на бавен кадър, се върти разговора, с който назовахме нещата..." Можем да си останем приятелки..." - чувам ехото на гласа ти, някъде дълбоко в себе си... И усещам, как ми идва да изкрещя от безсилието си, пред тази истина... Не си виновна...
Любовта, покълнала в сърцето ми, дълго пробиваше снеговете, за да израстне, въпреки тях цветето... Когато разцъфна за теб и цветовете му, поискаха от мен да ти кажа " Обичам те ", просто се разбра, че ти нямаш нужда от него...
Не бързам да се прибирам...
Безцелно се лутам, из тъмните улици, сякаш в несъзнателен опит да не усещам толкова осезаемо, безпътието и хаоса, възникнали в мен... Стряскам се, от събуденото просяче, върху което едва не стъпих... Боже, колко ли много деца, като него, заспиват нощем без подслон?... Направо на твърдата земя... А през деня, протягат малките си, мръсни ръчички към всеки, с надежда... Тъжни, рошави Гаврошовци... Сигурно и аз пред Теб, приличам на тях... Протегнала ръката си, за да получа Любов... В замяна на моята... Унизително е, някак... Особено, когато става въпрос за чувства...
"Можем да си останем приятелки..."
Усмихвам се, насила...
Може би, така се усмихват и очите на тези просячета, когато някой лъснат господин, отмине шепата им с безразличие и тя остава празна... Странно е, че правя тази аналогия... Защото всъщност, аз съм тази, която има какво да ти даде...
И въпреки това, се чувствам, като просякиня...
Приятелство?...
Извади дребни стотинки и ги сложи в шепата ми...
От съжаление?...
Или просто наистина имаше само тях?...
Тъжно е, нямаш представа, колко е тъжно да сложат в шепата ти някакви дребни монети... С които може би, ще успееш да се нахраниш, но горчив ще е хляба, купен с тях... И сигурно в горчивината, ще предпочетеш глада...
Не, не си виновна... Бодлите на цветето, което е порасло в мен, са се извили към самото него и го пробождат...
Ненужно е...
Страшно е, любовта ти да е излишна за някого...
Почти се разсъмва... Улиците, все още са безлюдни... Тук - там, виждаш свито на кълбо, някое дете, което спи там - направо на твърдата земя... Малки просячета... Всички сме просяци...
Но на различни неща...
Позволи ми, да не взема твоята милостиня... И просто да си тръгна... С цветето, от което нямаш нужда... А приятелството ти, не ми е достатъчно... Предпочитам глада, пред горчивия хляб...
Ти не си виновна...
И просяците, не са...
Просто света е несправедлив...
Съмнало е...

*****