Аз и Тя

Красотата има много измерения. И много лица. Можеш да я описваш с хиляди думи. И никога не можеш да я обхванеш цялата. Истински осъзнах това, когато срещнах Нея. И когато усетих безсилието си, пред нейната изящност. За която думите не стигат. А мълчанието гнети. Можеш да отвърнеш на това, само по един начин, който ти се струва достоен за Нея - да Я обичаш...
Залеза се спускаше, обвил небето в различни нюанси, с които предвещаваше края на деня. Перспективите за вечерта, които имах, изпълваха съществото ми с желание, този залез да продължи по-дълго. Датата на календара, сочеше осми декември. Студентския празник, който по някакво стечение на обстоятелствата, трета поредна година празнувам и аз. Докато се приготвях за купона, мислено се връщах на събитията от предните години, състояли се на същата дата, като тази и ентусиазма ми все повече изчезваше. Затворих вратата след себе си, с нагласата, че само ще си загубя времето. И тръгнах...
Крясъците на вече пияните ми колеги и истеричния смях на колежките, ме посрещнаха обещаващо. Музиката беше усилена до дупка. Въобще идилия. Студентското общежитие, в което се намирахме, беше приютило хиляди млади хора, тръгнали по пътя на висшето образование. Интелигенцията, тази нощ празнуваше. Някой ми подаде чаша, друг ми наля нещо в нея и аз се слях с тълпата. Престоеше една нощ, в която не мислиш за нищо - теми, като сесии, лекции, изпити и оценки бяха табу. Всичко друго беше разрешено...
Докато едно непознато за мен момче ми пълнеше отново чашата, а друго такова ме канеше на танц я видях. Блесна за миг, като светкавица в тъмното и изчезна между всички онези хора, които това място беше събрало заедно. Започнах да я търся с поглед. Не я виждах, тази огромна тълпа, като че ли бе скрила от мен онова мъничко слънце, което бе озарило очите ми. Блъсках се в телата на тези около мен, проправях си път из навалицата, с надеждата да Я открия. Мина много време, Нея я нямаше. Сякаш просто бе изчезнала. Някакъв навлек ми говореше нещо, докато се опитвах да се отърва от него се блъснах в някой зад мен. Когато се обърнах, Тя стоеше точно зад мен. Не зная в Нея ли се блъснах или в някой, който беше до Нея, но в този миг вече се вглеждах в очите й. Две сини, тъмносини морета стояха срещу мен и изпълваха цялото ми същество с нежност.
Унеса ми, бе прекъснат от гласа й...
- Извинявай...
Не знаех за какво ми се извинява, чувах гласа й сякаш отдалеч, като че ли тези сини морета, в които бях загледана носеха думите й на далечни вълни, които още не бяха стигнали до мен.
- Ти извинявай - казах аз, спомнила си вече, за какво ми се извинява, явно с нея се бях блъснала.
- Знаеш ли, как мога да изляза оттук? - ме попита тя с онзи същия глас, който по-скоро усещах, отколкото чувах.
- Разбира се, ела с мен - казах й, и сама не си вярвах, защото и аз самата попадах за пръв път в този лабиринт, който ставаше още по-сложен от тълпата в него.
Не зная, как я хванах за ръката и как я поведох нанякъде, в търсене на изхода, който беше неизвестен.
Единственото, което осъзнавах тогава е, че трябва да излезем, защото Тя го искаше.
Чистия въздух, който идваше отвън, като че ли ме свести. Бяхме намерили изхода на студентското общежитие и вече бяхме излезли. Двете. Едва тогава осъзнах, че продължавам да я държа за ръката. Всъщност, дори не помня, кога я бях хванала. Тъмнината на нощта, скриваше от мен очите й. Бавно започвах да си възвръщам мислите. Тръгнахме нанякъде. И мълчахме. Започнахме непринуден разговор, в който говореше предимно Тя. Седнахме в едно заведение, а аз през цялото време имах усещането, че сънувам. И всеки момент ще се събудя...
Тя стоеше на масата срещу мен и се усмихваше. Не можех да разбера, Тя ли много говореше или аз много мълчах, но ми беше приятно да Я слушам и да Я наблюдавам. Беше красива. Много красива. Лицето и грейваше, озарено от емоциите, с които говореше. А очите й, вече бяха спокойни. Нямаше Я онази буря в тях и онези вълни, които се блъскаха една в друга.
Когато излязохме от заведението, ни посрещна заспалия град озарен от хиляди малки звезди. Беше красиво, да гледаш небето и да вървиш до Нея. Показах й Сатурн и докато й обяснявах, как може да я познава, усетих ръцете й. Беше застанала зад мен, а ръцете й се обвиха около кръста ми. Усещах дъха й. В този миг не исках нищо друго, освен времето да спре. И то наистина спря. В една хотелска стая. Където рисувах по тялото й с устни. А тя повтаряше картините по моето. Това беше най - нежната и красива картина. Аз и Тя.

*****