Целият свят в прегръдките ми

Хапчетата са разпилени, на шкафчето до леглото. До нощната лампа. Откакто си тръгна се научих да я загасям. Тъмното се опитва да скрие, празното място до мен. А светлината на крушката, няма кого да осветява. Освен мен. И сълзите ми. Ти би се изненадала от тях. Не си ме виждала разплакана никога. Слаба също. А бях, и съм. Ти ме направи такава. Любовта ми към Теб, която приспивам с малките бели хапчета, покрили шкафчето до леглото. От която бягам, загасяйки нощната лампа, която няма какво да осветява, освен самотата ми. И сълзите, на чийто вкус ме научи, без да знаеш. Защото аз съм същата. Онова, преобърнатото вътре в мен, не можеш да го видиш. Зад усмивката ми, с която те посрещам при случайните срещи. Зад думите, с които така умело крия чувствата си, когато седнем за малко, в някое кафене. Зад мълчанието ми, с което забранявам на вика, да излезе от мен, когато ми говориш за увлеченията си, които макар и несериозни, заемат моето място в живота ти. Вече толкова нищожно, че без колебание, да потърсиш ласката на някоя непозната. Колко ми с трува да замълча тогава, знаеш ли? С колко усилие, си налагам да се усмихвам в онзи миг, в който ако заплача, ще удавя целия свят с една, единствена сълза? А, как трудно се раждат думите, които не искаш да кажеш, но трябва, за да убиеш другите, които не можеш да изречеш? Кога ли, ще се взриви сърцето ми? Или маската? Трябва да отида отново до аптеката. Слаби са ми тези хапчета вече. Нощем, отново протягам ръката си да те докосна. Господи, трябват ми хапчета, с които да не ме боли от жестокостта на - "няма те". С, които да не се страхувам да светна нощната лампа. И от които, не плача. Ще се върнеш ли някога? Ти ми трябваш, не разбираш ли? Само Ти. Не искам да вярвам, че в сърцето ти съм някаква нелепа безвъзвратност. Ако е така - стъпчи моето. Преди да изкрещя в лицето ти, че те обичам още, стряскайки със сълзите си душата ти, за да разбереш всъщност, колко съм слаба. Без теб. И колко е истинска болката ми когато нощната лампа не те отразява заспала в моите прегръдки. Това ли искаш? Утре ще ти се обадя, за да ти го кажа. А сега, сега искам да заспя. И да не се събудя. Защото, утре ще съм същата. И за нещата вътре в мен, ще говоря само със себе си. Толкова са трудни думите - Липсваш ми, Върни се, Обичам те...
Минава полунощ. Три хапчета може би ще ми стигнат, за да заспя. Първото. Второто. Телефона звъни. Кой ли е по това време? Няма да вдигам. Третото. Пак заспивам сама...

Сутринта е леко хладна. Срещу мен върви Тя, отдалеч я познавам. Трябва да запазя самообладание.
- Здравей - усмихвам се срещу Нея.
- Здравей, как си?
- Добре, благодаря. А ти?
- И аз. Искаш ли, да седнем в кафето отсреща?
- О, съжалявам, но бързам.
- Разбирам. Ще се видим друг път. Приятен ден.
- Да, ще се видим. Благодаря, подобно.
Излъгах, за никъде не бързам, но днес не съм сигурна, че ще издържа маската, си мисля, докато бавно се отдалечавам, а гласа й ме прекъсва.
- Снощи около полунощ ти звънях. Исках да ти кажа, че... Няма значение, не ми вдигна. Чао.
Боже, Тя е била снощи. Тя. И какво е искала да ми каже? Че й липсвам? Че иска да се върне? Че още ме обича?
- Почакай, имам малко време. Да влезем в кафенето?
- Нали бързаше?
- Да, но за някои неща повече...
Тя стои срещу мен, и отпивайки от кафето разбирам, че онези думи, не били толкова трудни. Тя ме научи на това...

Нощ е. Лампата осветява лицето й. Косата й нежно се разстила по възглавницата. Равномерното и дишане ме кара да се усмихвам. Отново. Не искам да заспя, искам да я гледам, докато спи в прегръдките ми. Това щях да правя и предната нощ - ако бях вдигнала телефона. Една тъмна стая, осветена от меката светлина на нощната лампа. И Тя, сгушена в мен. Държа целия свят в прегръдките си. Повече не искам. Щом имам Нея...

*****