Вик от сърцето

Студено ми е.
Нямаш представа, колко ми е студено без Теб.
Не мога да те преодолея. Не мога да прескоча Чувството си.
И потъвам. Все по надълбоко в бездната...
Не ми се излиза от тази стая. Искам да се затворя тук, забравила за света навън, в който те няма за мен.
Страх ме е, че ще те срещна и до теб ще върви Другата... Която те докосва вместо мен. До, която заспиваш.
Тази, която изтрива сълзите ти, когато плачеш. Или вижда усмивката ти.
Боже мой, тази болка ще взриви сърцето ми.
Ти би го нарекла ревност, и може би ще си права, но не е само това, мила.
Не е.
Опитах се да ти го обясня, помниш ли? Да ти го обясня, в онзи прокълнат миг, в който те губех. В който си отиваше. ТИ и всичко с Теб. Не ми стигаха думите тогава. Изневериха ми. А ти така ми вярваше, че мога да ги накарам да ми служат. Нали така ми беше казала, че мога да превръщам всяка дума в чувство. И да накарам и най-грозното нещо, да изглежда красиво. Можех го, заради теб, любов моя. Любовта ми към теб, рисуваше нещата, а аз просто ти ги показвах.
А, как - кажи ми как, да намеря думи, когато си отиваш?
С кои думи да опиша ужаса?
Прекършения полет?
Рухналия свят?
Сега е черно слънцето.
Залеза сив.
Морето студено.
А света празен. Без цветове. Без красота. Защото в него те няма Теб. В моя свят те няма. А в онзи другия - Друга те обича... Чужди ръце те докосват. В прегръдките на друга заспиваш. Нейните пръсти, изтриват сълзите ти, когато плачеш. И нейните очи виждат усмивката ти.
Проклет да си, Господи, ако Другата не Я обича, колкото мен.
Или повече.
Ако може...

*****