Как Любовта уби една душа

В стаята тъмно, вън тъмно, навсякъде тъмно. Тъмнина, мрак и не съвсем. Луна няма. Тишина. Спокойствие. Въздухът тежък, лепкав, затиска ме, трудно дишам, влиза в гърлото ми, души ме отвътре. А в душата ми буря. Но този неканен гост влязъл нежелан потиск авсяко желание за бунт, за живот. Изведнъж вън се чу гръм и всичко се разтресе. Замята сякаш въздъхна и се отдаде в страстта на бурята. Това беше сигнал и за мен. Избухнах, предадох се и аз на себе си ли, на някой друг ли, не знам, но вече дишах леко. Огън се разбушува и всичко по пътя си унищожаваше, но и създаваше. ‘Please let me know’ крещеше съзнанието ми. Станах и отворих прозорците. Исках да пусна бурята в стаята си. Горещият летен дъжд ме зашлеви. Запалих цигара, седнах на перваза и се заслушах в ритъма на нощта. ‘Mississippi in a middle of a dry spell…’
- Пич, явно му е дошло времето да си поиграем на ‘Искрено и Лично’.
Светкавици разрязаха небето и осветиха спящия град. Блажен дим изпълни белите ми дробове.
- Е, ще го извадиш ли от себе си или ще продължиш с това? Май ти харесва този червей, разяждащ цялото ти същество, а?
- Не ми харесва....не....всъшност не знам....да. Харесва ми! Обичам си го! Той си е мой, моя рожба! Но ще ти се изповядам. Арйно време беше.
‘Black Velvet in a little boy’s smile’ Още една дръпка и съм готова за изповедта си пред себе си.
- Ей, Joky, ще извикаш ли Анджи и Приятелката, защото това, което ще кажа сега никога повече и никой друг няма да чуе?
- Ха, та те вече са тук. Само теб чакаме.
‘A new religion that will bring ya to your knees. Black velvet if you please’. Бурята навън беше в разгара си, както и тази вмен. Думите изведнъж започнаха да се изливат в синхрон с дъжда навън. Започнах да губя връзката си с реалността, чувах само бумтежа на собственото си сърце.
- Обичам я! Не знам как, кога и защо я обикнах толкова, в нейно присъствие съм си аз и в същото време не съм, не мога да спра да съм до нея, търся я във всеки, търся я физически, допира и, аромата и, погледа и, духа и, усмивката.... не мога да съм и ядосана, не мога да и се развикам, когато я хвана в ръцете си, не искам да я пускам, искам да я държа така завинаги, да усещам мекотата на кожата и, дъха и върху врата ми, в ухото ми докато говори, всяко потръпване на крехкото и тяло, всяка мимика, всяка емоция раздвижила лицето и, а тя толкова рядко показва емоциите си, толкова рядко се смее, а внася такава светлина, ослепителна, опияняваща, подлудяваща светлина в черната ми душа
Устните се движиха безспирно, нервно; ръцете трепереха, но не от студ, а от вълнение; цялото същество се гърчеше в треска. Цигарата беше стигнала филтъра и гореше пръстите. Бавно извадих и запалих нова. Настана тишина.
                                                                  ................................................
- Ей, хора, мислите ли, че беше добра идея да я накараме да говори?- каза Joky- Преди повече ми харесваше.
- Сега не е време за шеги, Joky- възрази сериозно Анджи- не му е сега времето.
- Мисля, че Joky е права. Иляна въобще не изглежда добре. Този див поглед в очите и не ми харесва. Дали не получи нервен срив? Може би трябва да я свалим от прозореца, а?- разтревожено се размърда на мястото си Приятелката- Ако нещо се случи с Иляна, на Нея никак няма да и хареса.
- Късно е вече. Няма връщане назад. Последствията са непредвидими. Само времето ще покаже- отсече Joky- тихо, пак проговори.
                                                                  ................................................
- Не мога да и кажа, просто не мога, ще... ще ме отблъсне, това е, нали виждам как всички я харесват и флиртуват с нея, особено тази гад, искам да го смачкам, искам да излея гнева си, да го разкъсам на парчета, да си направя огощение с него, но той не е виновен, никой не е виновен, аз съм си виновна, кой ме накара да задълбоча отношенията си с Нея, тя е виновна, защо е толкова красива, защо не е като мен, ИДИОТ, млъкни, защо прехвърляш вината си върху нея, тя си е тя и затова я обичам, колко хубаво би било.....ха, глупави мечти, няма вече смисъл да се надявам, това е възможно само в копнежите ми, тези красиви картини, тръпката в стомаха, допира на топлите и устни, две тела в едно, две души в едно, но няма да оцелея да го изживея, не мога да я насиля, истината е, че мога, но не искам така, искам да е споделено, стига ми толкова насилие, не искам да съм като баща ми, не и като тази изгнила личност, аз искам да дам красота, любов, а само сея поквара, разяждам те бавно, вкарвам отрова в съзнанието ти, вирус във всички знания, които ти откривам, какво същство съм аз, не заслужавам да живея, не заслужавам втори шанс, нека ме запомни такава каквато ме е видяла... ако продължа, ще я отблъсна, и сега виждам страх в очите и от време на време, а тя е толкова деликатно човече, грижа я е за всяка малка твар, за всеки човек, независимо заслужил или не, не мога да разруша тази хармонична личност, това приказно същество по погрешка излязло от приказките и дошло в грубия, суров, мачкаш, противен, гнусен, мръсен живот, от който никой няма да се измъкне жив, като се замисля мога, дори ще го направя, ще я пречупя рано или късно и ще стане моя сянак: една безкруполна, жестока, манипулативна, очарователна и пленителна личност, като последното ще си е нейно лично качество, защото притежава неземна красота, поставяща всеки на колене, трябва да се спра, ако аз не го направя, никой друг няма да може да го стори, и тази вечер е точното време за това, нека не знае за любовта ми, нека си лети по своята си орбита, нека остане чиста и неопетнена, нека познае любовта, нека да изпита моята страст, но към някой, който може да и отговори, нека разцъфне като цвете след пролетен дъжд, нека блести и пръска светлина само както тя си може, нека....нека, аз няма да и преча!
Пуснах цигарата си. Тя се удари в перваза на долния прозозрец и пръсна последните искрици от живота си в нощта. Аз затворих очи....
                                                                  ................................................
Бурята беше отминала. Заревото на новия ден едва- едва подсказваше за себе си. Градът се разбуждаше освежен от исипалия се порой. Но небето все още беше скрито в облачен тюл. В стаята вече беше тихо. Момичето си беше в леглото и спеше спокойно. Само две сенки неспокойно се притискаха една в друга и едва доловимо си шепнеха.
- Какво мислиш, че ще стане от сега натаък?
- Честно, Приятелко, не знам. Със сигурност нищо добро.
- Анджи, моля те, не говори така. Нали ние с теб сме тук?
- Не за дълго, скъпа, не за дълго. Дори името и да е Joky, това е най-страшният демон, който съм виждала. Нали видя как постъпи с Иляна?! А тя беше най-силна, тя ни осигуряваше баланса. Господи, защо си създал Любовта?! И защо трябва да е сляпа?! Да бях последвала Иляна през прозореца.
- Стига глупости. Все сме способни на нещо, ако ще да е временно. А я си помисли Тя как ще реагира. Ще е съкрушена. Иляна и беше близка приятелка.
- И това я погуби. Това беше нейната благословия и проклятие: да намираш много приятели, но и да бъдеш такъв на любовта на живота си без право на обжалване.
- Да, тъжно е. Все пак нека мислим за живите, Анджи, не за мъртвите. Трябва да направим нещо и за Нея, не трябва да допускаме да изпада в меланхолия.
- Тя дори няма да разбере. Ама и ти си една. Я погледни там в леглото. Кого виждаш?
- Joky
- Ти виждаш Joky, но не и останалият свят. Те ще виждат Иляна. Ще им се струва променена, но ще го отдадат на нестабилния и характер. Тя ще продължи да контактува с Нея, но ще е студена, далечна, само както Joky си знае. Приятелко, ти знаеш, че Joky е ненаситна, тя мачка всичко по пътя си. Така се поддържа жива.
- Ш-ш-ш-ш. Събужда се
Двете сенки мигом изчезнаха, а навън слънцето все още не можеше да си пробие път сред облаците. В стаята момичето се размърда и в полумрака светнаха два студени диаманта.

*****