В какво се превръщат мечтите

Стоиш пред мен... Красива си... както беше красива в първия ден, когато те видях. Днес обаче всичко е различно. Крещиш ми... не чувам точно думите, които излизат от устата ти. Слушала съм тази реч милион пъти вече. Не я понасям... винаги, когато се прибера сутрин я чувам... задушаваш ме с нея. Сега вече дори не се напрягам да чувам това, което крещиш. И днес те гледам спокойно... както всеки път и днес искам да те взема в ръцете си и да те понеса. Правила съм го хиляди пъти... и всеки път те водех на различни места. С теб така обикаляхме света - всеки ден политахме и ходехме по облаците, носихме се над всички красиви места... споделяхме ги. Днес имам желание да те взема с мен в един друг свят. Гледам те... не мога да повярвам, че за първи път не правя крачка към теб, за да те успокоя. Крещиш монотонно. Като глухонеми викали сме една срещу друга. За миг виждам онзи първи ден, когато влизаш с куфарите си в къщи, усмихваш се и прегръщайки ме ми казваш, че никога няма да си крещим, че ще се караме само за това кой филм да гледаме през week-end-а. Как ти вярвах тогава! Вярвах, че въпреки различията по между ни ще се справим. Знаех го... бях сигурна... обичах те! Още те обичам, но ти никога не се съгласи с теорията ми, че двама човека са заедно, само защото се чувстват добре един с друг и че в такъв момент скандалите са излишни? Виждам те как в онзи първи ден подреждаш бельото си в чекмеджето до моето и си спомням, че поисках да ти помогма. Усмихвам се пред строгата ти забележка: "Не пипай бельото ми, освен ако не е на мен!"... Забелязваш, че съм усмихната, това като че ли те вбесява още повече. Стряскаш ме с думите си:
   - Ето пак се смееш! За теб живота е игра! Нямаш ли чувства, по дяволите?!? Уморих се да опитвам да пробия шибаната ти защита! Поне малко не ти ли пука за мен?!? Къде беше пак?!?

Виждам в очите ти как се бият пламъчетата на ревността и студените струи на умората. Пак не си спала... чакала си ме да се прибера. Притеснявала си се за мен. Боже, колко ми се иска да бях прекарала ноща с теб, в къщи, в нашето легло. Как мога да ти го обясня, ти дори не искаш да ме чуеш. Думите ти ме побъркват... Вече усещам, че съм те загубила безвъзвратно. Не искам да опитвам дори да ти обясня. Стоя и не мога да се наситя да те гледам такава... със сенки под очите, по пижама, разрошена от дългата, безсанна нощ, моя в тревогите си. Силите ми стигат да кажа едно изречение: "ОБИЧАМ ТЕ!". Усешам след това плесницата, която ми крещи: "Аз също!". Вече не издържам - колко сме слаби хората! Опитваме се да показваме гордостта си точно тогава, когато дори не ни пука за нея. КРАЙ!... Отивам бавно в стаята ни. Отварям бавно гардероба си и вадя куфара си. Дрехите ми са подредени, както винаги, затова е лесно да ги събера в куфара си. Правя всичко това толкова спокойно, сякаш искам да ти покажа че не бързам заникъде, че събирам всичко, за да не ти оставя нищо, за което утре "случайно" да се върна. Това е апартамента, в които аз живеех преди да стане "наш". Оставям ти го, не искам да се чувстваш съвсем изоставена. Истината обаче е, че ме е страх да побегна и да не знам къде си. Чувам те:
   - Къде си мислиш, че отиваш?!? Ако някой ще си тръгва, това сам аз! Ти не ме изоставяш, ясно ли ти е?!? Аз ще го направя! Аз ще си отида!
Чувам тези думи, когато вече обувам обувките си. Мисля си как ти тази нощ си я изкарала, седейки точно тук на мястото ми, чудейки се дали пак не съм с друга, а ако не съм, дали сам жива. Не мога да ти кажа нищо. Познаваш ме и въпреки това ми нямаш доверие. Това ме убива! Отговарям ти най-накрая:
   - Виж, знаеш че няма да крещя, мразя сцените, а напоследък имаме само тях. Не ми се искаше да прекъсвам последната, а ми се налага. Явно вече нищо не ни свързва. Хубавото между нас остана в миналото. Вече има само отрова. Тръгвам за да...
Не довършвам. Обръщам се и взимам якето си, поглеждам те... Очите ти сълзят... Толкова искам да изпия тези сълзи, да те заведа на разходка този път истинска, да ти покажа къде прекарвам нощите си, когато сам далече от теб и после да ти обясня защо го правя, но не мога - боли ме! Нещо вътре в мен пари. Завършвам с:
   - А как те обичам само!
Отварям врата и излизам, заключвайки и слагайки ключа под изтривалката, за да го вземеш след това. Чувам как произнасяш тихо:
   - Ами, остани с мен тогава!

Не се връщам, вече е късно... Вървя по улицата без посока, в ръката си съм стиснала ключовете от апартамента, които купих за нас. Това правех нощем далеч от теб, работех, за да попълня сумата от спестявания, която имах. Тази сума днес бе станала достатъчна, за да купя нашето малко жилище, с което да заменим квартирата. Един бар те отне от мен или по-скоро мечтата ми за НАС и те отадалечи.

Деня предвещаваше да е слънчев. Качих се на влака и тръгнах към "вкъщи" - там, където не бях ходила от 2 години, откакто ние с теб бяхме създали НАШЕТО вкъщи. Онова, което толкова обичам. На малката гара ме посрещна майка ми. Очите й бяха пълни със сълзи.. прегърна ме... Не помня друго... освен тъпата болка в главата ми и глухото дрънчене на ключове в джоба ми... Заспала съм... събуди ме телефона и майка ми, която говореше с теб....

- ОБИЧАМ ТЕ! Чуваш ли?!? ОБИЧАМ ТЕ!....

*****