Децата ни

Вече се побърках с теб.
Винаги съм се забавлявала с хора които си говорят сами. Аз обаче не го бях правила преди. Сега се хващам, че ти отговарям, да, говоря на себе си четейки поредното ти писмо.
Те не спряха да идват осем години вече. Мила, ти ме разстройваш по всякакъв начин, но най-вече психически. Ами аз така говорейки си сама на себе си мисля ми е време да потърся професионална помощ, такава от доктор. И като се сетя само защо го правя. Това е първоначалната ми реакция на поредното ти оплакване. Ти само се оплакваш напоследък, някакси пропускаш такива обикновени въпроси като как си, как спа, как мина деня ти, за да ми се оплачеш отново, този път от непослушната ти дъщеря. Онова толкова красиво и чаровно дете което обожавах, и то мен. Изреваваш вече от нея, но как си представяше че ще бъде, та тя е само тинейджър. Ако сега не си мени настроенията и желанията и вкусовете и мечтите, кога ли? Молиш ме и по телефона, да й поговоря, тя те слуша казваш. Ти си идол за нея казваш. И аз се навивам да го направя, толкова ми липсва контакта с Ави, че почти ти повярвах, че този път ще ми дадеш номера й или и-майл-а й, колко съм наивна отново ти се вързах. Как ли пък сега след осем години ще се решиш да го направиш, като тогава се спря. Когато те попитах дали не искаш да дойдете двете с нея и да живеете с мен там където аз отивах. Там където можехме на спокойствие и с много обич и грижа да отгледаме това дете. Новата ми работа го позвляваше. Да, беше далече и ти се уплаши. Не всеки е луд и обича авантюрата като мен, но знам, че частичка от теб тогава го искаше. За това и си все още във връзка с мен. В разговорите ни, в писмата ни, в недомлъвките ти се опитваш сякаш да си докажеш всеки път колко беше права да избереш да не тръгнеш. А аз толкова много съм ти липсвала и още ще ти липсвам, но така и не го казваш на глас. Ти предпочиташ да показваш. Когато пак се видим, ако изобщо се решим да се срещнем, тогава ти ще ми го покажеш. Но причината сега отново да не ми се довериш напълно е че страха ти расте с порастването на дъщеря ти. Понеже днес ако ние с нея си поговорим ще си кажем други неща--по женски вече ще е разговора ми с нея. Тя вече не е дете, аз и го дължа, да се държа с нея като с пораснал човек. Преди осем години тя ме ценеше и уважаваше, да по своему, по детски, но все пак го имаше и беше взаимно. Ти го виждаше това между нас и беше щастлива за нас. Откъде този страх сега изплува? Казваш ми ще ти дам номера й само с една уговорка--моля те да не й говориш за нас, и да не наблягаш на сексуалната си ориентация. Това преди време би ме обидило и наранило идвайки от теб, сега само ме дразни. Защо искаш точно това от мен? Срамуваш се от чувствата ти към мен? Страх те е, че дъщеря ти ще прихване лесбийство от мен? Аз не съм прокажена, аз просто обичах теб и детето ти. Ти тогава го прие с отворено сърце, казваше Съдбата знае кого да среща, колко имах нужда тогава от нашата обич. Днес не е много по-различно, но този ти страх за вече порастнала ти, разбираща всичко дъщеря ми се струва малко излишен, да не кажа пресилен. Ах мила, само ако знаеше колко дълбоко си заблудена. И от мен, че не ти казах още тогава когато Ави ми писа веднага след моето заминаване, и от нея самата-твоята седем-годишна тогава, интелигентна дъщеря. Още си го пазя това много скъпо на сърцето ми писмо с по детски закривените ченгелчета и сърцето, нарисувано в средата на листа и вътре в него " За теб от мен, едно хлапе те обича!" И сега си го препрочитам, но не го правя често както в първите години, сега го знам наизуст, но ми е много миличко да го подържа в ръцете ми и да гледам грешките й в ръкописа и да не спирам да се удивлявам на детската й интуиция. "А ние сме много добре и най-голямата промяна тук е, че те няма. Много ни липсваш, защото бяхме свикнали с теб. И мама много е зле и постоянно плаче, а когато ти беше тук беше спокойна. И аз правя каквото мога за да я успокоя, но друго беше когато ти беше тук." Ето това беше което ми писа детето, което ти сега се опитваш да предпазиш от влиянието ми.

И после, говорела съм си самичка!

*****