Бягство към светлината

Събличам те... С очи.
Продължавам с пръстите. Откопчавам най-горното копче на ризата ти. Позволявам на устните си да изместят онзи кичур коса - скрил шията ти.
Спира ме гласът ти:
- Загаси лампата! Моля те!
Не искам да го правя. Прекалено си красива, за имаш нужда от тъмното. Слагам пръсти върху устните ти. Казвайки им да замълчат. И оставям светлината. Виждам недоволството в очите ти. Но не го разбирам. Опитвам се да ги укротя, докато с език изучавам нежната извивка на ухото ти. Потреперваш, когато издишам в него. А пръстите ми вече са преодоляли съпротивата на второто копче. И се насочват към следващото. Но усещам как се стягаш. Внезапно. И рязко. Пръстите ти спират моите. А после посягат към лампата. Достигат я. Тъмнината те отпуска. Отново. И аз се опитвам да те виждам с докосване. Навсякъде. Ти ме водиш - с извивка. Стон. Дишане.
Докато...
Докато не поисках светлината да те отрази. Само за миг. Да снима красотата на голотата ти. Полепнала по сетивата ми. Дълбоко. И силно.
Прости ми! Не знаех, че светлината ще разплаче всяка нежност. Показвайки всички синини по тялото ти. И онази страшна следа от обувка, отпечатана безжалостно на гърба ти. Толкова ясно, че сигурно можех да позная номера на крака, който те е тъпкал... Тази мисъл ме накара да загася лампата... И тъмното вече имаше съвсем друго значение. И съвсем друго лице.
Прегърнах те. Толкова силно и толкова мълчаливо, че чувах как сълзите ти крещят умирайки върху мен. Без да знам какво да кажа. Какво да мисля. Какво да направя.
Някак инстинктивно, посегнах към халката ти. И я свалих. Сякаш беше някакъв отчаян опит да убедя тихото, че той няма повече да те нарани. Че той няма повече да те кара да се срамуваш от светлината. Че аз вече знам онова, което ти не искаше да ми кажеш.
Господи, не само те е удрял. Тъпкал те е... И аз трябваше да го разбера в мига на най-голямата ни близост. След толкова време и усилия приближаване. Ти, заради това не си ме допускала. Заради това едновременно не ме пускаше на свобода и не ми даваше себе си.
Сълзите не спират... Твоите сълзи. Прегръщам те още по-силно. И още по-мълчаливо.
Искам да го убия. Толкова, че дори ме е страх да ти го кажа. Сигурно и ти си искала същото при всеки удар. При всяка стъпка. Върху теб. Направо е непоносимо да си го представям.
"Съжалявам!" - стряскаш тишината помежду ни. Не знам за какво го казваш. Но знам, че не искам да го чувам повече. И ти го казвам с тиха целувка. Лишена от страстта преди малко. Но пълна с още повече любов. Не помня да съм ти казвала, че те обичам... Имам нужда да ти го кажа сега, но не искам да си мислиш, че е защото съм те видяла уязвима. Това би те уязвило още повече.
Искам да спреш да плачеш. А очите ти са като прилив. Който ме дави. В безсилието ми. Косите ти имат аромат на любов. Вдишвам го. И се опитвам да забравя за отпечатъка по гърба ти. Който целувах и не усещах. А ме смаза, когато го видях.
Ужасно е да си мисля, че докосвах всички синини. И, че върху тях устните ми, пръстите ми са оставяли болка. Вместо нежност.
Да, наистина искам да го убия.
- Спиш ли?
- ...
Сигурно ще ми отговориш, че не го напускаш, заради детето. И аз бих могла да го разбера, но не и да го приема. Предполагам и да го променя. А от това се страхувам най - много. Защото ще опитам. Задължително. Независимо от причината. Въпреки нея. Просто няма да се примиря с такова нещо. Никога.
Обличам те...С очи.
Спи, любов моя. Не може да няма начин да отворим зъбците на този капан. Не може. Ще го търсим. И ще съм сигурна, че сме го намерили, когато събличайки те ме спре гласа ти:
- Остави лампата! Моля те!
И разплачем от нежност светлината.
Без устните ми да броят синини. И да обхождат стъпки. Без пръстите ми да се страхуват да те докоснат.

Съмва.
Бавно. Като надежда...И трудно. Като любов...

*****