Пред любовта на две жени

Тя вървеше бавно по улицата, а очите и, бяха зареяни някъде в далечината, в дъното на някакъв неин
хоризонт, в който погледа и се взираше... Мълчалив и вглъбен... Дългата и коса, се разстилаше нежно по гърба и, а ситните и стъпки, караха ситните и къдрици да оживяват в някакъв ефирен и самотен танц... В ръцете си, беше стиснала рози... Дори не усещаше, че бодлите, оставяха кървави капки, по дланите и... Маршрута и беше един и същ... Вървеше по главната улица, а после свиваше, зад ъгъла, който сочеше пътя към гробището... Всяка сутрин спираше на един и същи гроб... Поставяше нежно цветята, а пръстта попиваше жадно, капките кръв, с които ги бе изцапала... След това мълчаливо коленичеше и стоеше така с часове... Взряна в мраморната плоча... После... после погалваше снимката, сложена на нея и бавно си отиваше... За да дойде утре пак... С болката си... С розите... С мълчанието си... Коленичила пред свещенния гроб, на жената, която обичаше... И която сърцето и пазеше жива. Завинаги...!
Колко си несправедлив, Господи... Щом си ги разделил...
И колко слаб си, Господи... Пред любовта на две жени...

*****