Лена

Беше един от тези късни летни слеобеди, в които нямаш желание за нищо. Жегата те смазва и едва успяваш да останеш будна. Реших, че трябва да убия апатията по някакъв начин и седнах съвсем безцелно пред компютъра... така те срещнах за първи път-помниш ли? Едва ли помниш, но аз си спомням, колко бях изненадана, когато ме заговори. От тогава с теб започнахме този неспирен разговор. Лятото мина неусетно между кратките ни виртуални срещи. Тези мънички наши моменти, осмислящи целия ми ден. Тогава не усещах колко сам престрастена към този наш разговор. Всичко се промени в онзи ден, когато те видях да се приближаваш към мен и да протягаш рака за запознанството ни. Тогава за първи път усетих това, което изпитвам толкова време вече. Усетих за първи път удоволствието от допира на кожата ти. Имахме толкова срещи след това. И след всяка една от тях усещах в себе си как малко по малко се превръщаш в жената, за която жадувам всяка минута. Знаех че си с друга, знаех че я обичаш повече от живота си... и пак заспивах с блянове за теб и мен в едно легло... търсещи другата с поглед, с рака, с устни... мина толкова време преди да се срещнем истински.... в онази нощ на Великден, когато устнните ти сакаш насила потърсиха моите. Тогава се срещнаха жените, които тайно една от друга се обичаха... беше кратка, мимолетна, упояваща среща на две самотни във Великденската нощ жени,намиращи се на едно място в едно и също време... И пак започнаха малките откраднати мигове в разговори на километри разстояние... аз бях затворена в компютъра ти, а ти в моя... започнахме малко по малко да търсим упора в другата. И така неусетно ти влезе в мен, заживя заедно с мен превърна се не само в приятелката от другата страна на монитора, не само в самотната жена, която ме целуна, а и моята любима жена. А ти все още я обичаше,все още беше с нея и така трябваше да е... не можех да ти предложа нищо освен себе си... и ти... ти ме поиска... в онази нощ, когато се срещнаха любовниците... в онази нощ, когато усещах движенията на тялото ти в ритъма на моето, когато ме направи изцяло твоя... онази нощ любовниците празнуваха сладкия празник на изневярата, приютени в прегръдките си... имащи само желанието си и тези наколко часа... Докосвахме се, целувахме се, галихме се... и бяхме една с друга една до друга една в друга. Нищо не можеше да ни засегне, да ни нарани, бяхме силни, истински, нови... срещата на любовници завърши със среща на приятели, гушкащи се нежно и казвайки си тихичко "Обичам те!"... Ти вече не я обичаше, бяхте заедно, за да оправдаете някакво присъствие там където е логично да го има, а теб отдавна те нямаше там, беше някъде с мен на място, където се срещаха приятелите, жените, любовниците... а аз бях уплашена... ужасена! Бях панирана от развитието на фактите... Обичах те! Желаех те! Липсваше ми дори когато бяхме заедно! Бях нервна от отсъствието ти... умирх, когато знаех, че тя те гали... и знаех, че не мога без теб... а трябваше да мога!

И ето дойде и този ден на раздялата... помниш ли го? Приятелките се гушкаха и повтаряха: "ще ти пиша!", жените открадваха по целувка две... любовниците бяха заедно в любимото ти заведение... Минаха месеци от тогава... ти пак си с друга... сега и нея обичаш, щастлива си... може би не помниш нито приятелката, нито жената, нито любовницата, която пише тези редове...

Сега е една от онези студени, зимни вечери, в които имаш желание за нечия топлина. Едва се сдържаш да не заплачеш... Реших да убия апатията по някакъв начин. Затова седнах да пиша... така те срещам за пореден път и теб за пореден път те НЯМА...!

*****