Разказ, все още без име

Тази нощ ме е обхванала една навярно малко странна меланхолична чувственост. Въздържанието от отпускането на удовлетворението, невъзможния опит за контрол на възбудата, повишава чувствеността и тя достига едно болезнено равнище. Сега в съзнанието ми нахлува, един почти неконтролируем копнеж, разрастващ се в еротична фантазия, в изпълващо ме натрапчиво желание. Едно хомосексуално желание, за близост с друга жена. Една пасивна жена, оставила се в ръцете ми. Оставила се да разлея върху тялото и болезненото си копнение, да разпръсна чрез ласки изострената ми чувственост, да и дам всичко от същността си което може да се изрази чрез действие и да гледам как тъгата и болката ми се изтръгват от душата ми и се преобразуват в плътско удоволствие за нейното тяло. Да наблюдавам как колко повече и давам от себе си, толкова по хубаво и става, но тя е напълно пасивна изолира ме зад удоволствието си и аз ставам все по-самотна и празна. Луните лъчи падат върху облите и форми, осветяват ги в меко мистично сияние, придават на кожата и студен сив оттенък, който напълно отива на пасивното и безразличие към мен. Прилича на гърчеща се то удоволствие мраморна статуя. Аз съм в плен на красотата и която поглъща и погубва. Като нощна пеперуда, която загива в пламъците на огъня, заради вродения стремеж да следва светлината за да срещне други пеперуди. Тя поглъща всяко удоволствие, подобно на черна дупка в космоса, поема цялата светлина и енергия на душата ми. Чувствам се като самотно и празно космично пространство, аз съм една лишена от смисъл и съдържание бездна, тя е погълна всичко от мен. А после ще ме остави като ненужна празна черупка, ще обърне и ще пуши с безизразно каменно лице. Изпуска фини струйки дим, които флегматично се понасят в стаята и се впиват в дробовете ми и невидимо ги унищожават. Но много по невидимо и погубващо е въжето на безразличието, което тя е сложила на врата ми. Аз увисвам на него, и задушавайки се възбуждам, колкото повече се възбуждам толкова повече се опъва и затяга въжето на непосилната самота.
Няма никой до мен, аз съм сама с натрапчивите си фантазии, които ме възбуждат. С една обвита с шоколадова глазура стафида, която движа по устните си, играя си с нея, оставям шоколада да се топи представяйки си че целувам връхчета на гърдите и. Как ги докосвам с моите настръхнали до болезненост зърна, как я галя с тялото си. Как тя извива своето в дъга, а аз очертавам с език ребрата и се спускам по плоския корем. Как целувам едно по едно пръстчета на крачетата и, и смуча кокалчето на глезена и. Докосвам я лекичко с пръсти, хаотично по цялото тяло, целувам а после се отръпвам за миг, съзерцавайки породеното удоволствие, настръхналата кожа, възбудените зърна. Докосвам я лекичко, първо само с дъха си, едва доловимо, като видение което ме е страх да не изчезне, сякаш е последното нещото което ще докосна в живота си, последната ми връзка с този свят, който ще мине и без мен, последна връзка с възприятията идващи от сетивата ми, искам да го изживея до край. Искам да я вкусвам и докосвам в безкрая на удоволствието.

Това е едно мазохистично желание, една болна фантазия в която се самонаранявам. Болна!? Болна фантазия!? За тези за които: мазохизма е болест, хомосексуализма е болест, мастурбация е болест, но защо казват за някой че е болен от любов, нима любовта може да е болест. Не. Всички душевни болести идват от липсата на любов. Болест е болката породена от нуждата за любов. Болест е това което ни кара да виждаме нощното небе, като безизразна бездна, навяваща ни меланхолия и печал. Но любовта тя не е болест. С какво друго освен с любов, можем да запълним празнотата на космоса.

*****