Любов на снимка

Тя седеше сама там, затворена и без име. Оставена…. Беше никоя, защото някой не си спомняше за нея. Навън грееше слънце, топло и приятно, но не и за нея. Щорите бяха пуснати и единствената светлина, която се забелязваше беше от екрана на монитора. В компютъра имаше диск с една песен. 80 мин само тази песен. Дискът се въртеше вече втори час, а тя сякаш го чуваше за първи път. Болка….само това й напомняше записаната песен. Болка, останала след тръгването на любимата. Да, беше минало доста време от тогава, даже въпросът “Защо” не се появяваше. В главата й нямаше мисли, нямаше дори спомени. Унесена просто да слуша звуците на песента, тя беше опряла глава в коленете си, седнала на студения под. По бузите й имаше мокри следи, а в очите й бяха застинали непроронени сълзи. Беше се взряла в една малка снимка, която държеше в ръцете си, сякаш в прегръдка. Снимката – чернобяла, беше запечатала лика на една жена – красива, нежна и невинна, с бяла кожа и руси коси. Очите й бяха добри и искренни. Това беше нейната жена, онази, която беше обикнала отавна, и която продължаваше да обича. Сега тази жена се беше посветила на някой друг, а на нея беше оставила присъствието си в съзнанието й, спомените от всичките им мигове заедно, от местата, който са одухотворявали с присъствието си, от любовните слова, от погледите…как само тялото й помнеше всяко усещане от нейните жадни погледи и потръпваше настръхвайки при мисълта за тях. Кой сега се радва на тези погледи? Дали те са същите и за него? Тя изобщо сеща ли се понякога за миналото им, иска ли й се да вдигне телефона и да й се обади или си бе забранила да го прави? Топлеха ли я спомените от общото им минало или просто си беше намерила някой друг да запълва половината на сърцето и леглото й?
Единственото известно нещо беше, че и двете се намираха много далеч една от друга и, че отдавна не бяха заедно. Километрите, обаче, не пречеха тя да чувства все така близо любимата от снимката. И колкото повече образът на жената беше ярък и чист, толкова повече болката страшно го следваше като огромна черна сянка. Беше ясно, че двете никога повече няма да бъдат заедно, не биха могли. След всичко станало това би било недопустимо. Писмата, и-мейлите, телефонните обаждания бяха зачеркнати от списъка на нещата, които може да се правят. Имаше само един начин да се намерят, ако поискат – и двете знаеха къде живее другата. Но никоя нямаше да извърви този път, никога. Да, съдбата можеше да ги постави на едно и също място по едно и също време, но това не беше нужно. Пътищата на различните им животи сега представляваха две успоредни линии, а успоредните линии никога не се пресичат.
Снимката почти пареше в ръцете й, сякаш имаше да каже нещо. А може би само изглеждаше, че и малкото оставени предметни неща от жената, която е обичала, можеха да й подскажат нещо за миналото, за бъдещето. Едва ли. Когато плачеше пред снимката, от сълзите в очите й се виждаше, че ликът също плаче. Хартията толкова истински пресъздаваше влагата в очите, само че не подгизваше и не се сбръчкваше, което беше сигурен знак, че образът не плаче.
Песента започна отново. Всъщност, тя не беше спирала. Като проблясък в главата на младата жена се мерна един спомен, една фраза, която тя сграбчи и като порязана сбърчи чело. “В болката си крещеше че ме мрази, защото не може да спре да ме обича…”. Сега тя мислеше само за това. Усети, че пак задълбава там, където повече нямаше нищо и от страх от непрестанната болка избяга навън.
Вървеше. Пред нея пясъчните хора се разминаваха като кухи безплътни образуания. Пясъчни хора…защо ги наричаше така? Защото за нея всички те бяха нетрайни и наистина изградени от пясък. Песъчливите им жалки разбирания, амбиции и идеи образуваха прости купчинки от пепел. Самите създания представляваха коварни и черни плаващи пясъци с форма на човешки тела. И понеже бяха от пясък, когато вятърът ги докоснеше, те се разпиляваха и се впиваха в очите и в тялото й. Без да питат оставаха там, а от тях се възраждаха простите им идеи, които се размиваха в собствените й разбирания. Затова тя мразеше хората – онези плаващи пясъци – и почти не излизаше, а когато го правеше, покриваше с дрехи цялото си тяло и вървеше със затворени очи. Вървеше и сега. Нищо не беше истинско, откакто нейнта любима си отиде. Холограма след холограма и пясък, много пясък. Последната жена, която се беше разпиляла пред нея, беше вкаменила душата й и сега тя стоеше като издялана от черен мрамор статуя. А някога беше жива, енергията й заливаше дори пясъчните хора, но не успя да залее една. Малките, но многобройни и силни песъчинки именно на тази Една, бяха изпили душата й. Тя изля цялото си същество върху тях, но те го поеха, попиха го, без по тях да остане и следа от чистото и различното. Не беше запазила нищо от себе си, нищичко. Преди съжаляваше, но сега почти не си спомняше каква е била. Знаеше обаче много добре причината да бъде такава сега. Песъчинките вътре в нея й го напомняха постоянно. Насила се вграждаха дори в черната мраморна статуя, като счупени на остри парченца стъклени спомени. Те порязваха на хиляди места, но мраморът не кървеше, вече не, по него оставаха само белезите, нищо друго.

*****